Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Вие ли сте икономът? — попита Том, но мъжът вдигна ръка за тишина и строителят разбра, че брои. Всички изчакаха мълчаливо, докато приключи. Накрая той каза на глас:

— Две двайсетици и деветнайсет, три двайсетици. — И остави лъжицата.

Том заговори отново:

— Името ми е Том, майстор строител съм, и бих искал да ви поправя северозападната кула.

— А аз съм Кътбърт Белоглавия, икономът, и бих искал да я видя поправена — отвърна мъжът. — Но ще трябва да попитаме приор Филип. Сигурно сте чул, че си имаме нов приор?

— Да. — Кътбърт изглеждаше дружелюбен монах, реши Том. Видя му се добродушен и словоохотлив. Щеше да му е приятно да си побъбрят. — И новият изглежда има намерение да подобри облика на манастира.

Кътбърт кимна.

— Но не е склонен да плаща за това. Забелязахте ли, че цялата работа се върши от монаси? Не иска да наема никакви работници — казва, че приоратът вече бездруго си има твърде много слуги.

Това бе лоша новина.

— А монасите как приемат това? — попита Том деликатно.

Кътбърт се засмя и набръчканото му лице още повече се набразди.

— Тактичен човек сте, строителю. Имате предвид, че не сте виждал често монаси да се трудят толкова много. Е, новият приор не насилва никого. Но тълкува Правилото на свети Бенедикт така, че всеки, който върши физически труд, трябва да яде червено месо и да пие вино, докато ония, които се отдават само на учене и молитва, трябва да живеят на солена риба и слаба бира. Може да ви изтъкне солидно теоретично оправдание за това също тъй, но резултатът е, че има много доброволци за тежък труд, особено сред младите. — Кътбърт не изглеждаше недоволен от това, просто озадачен.

— Но монасите не могат да строят каменни стени, колкото и добре да се хранят — възрази Том.

Докато говореше, чу бебешки плач. Звукът дръпна струна в сърцето му. Отне му миг, докато осъзнае колко странно звучи бебешки плач в манастир.

— Ще питаме приора — говореше Кътбърт, но той едва го чу. Звучеше като плач на много малко бебе, едва на седмица или две, и се приближаваше. Улови погледа на Елън. Тя също изглеждаше стъписана. После на вратата се появи сянка и в гърлото му заседна буца. Вътре пристъпи монах, който носеше бебето. Том погледна личицето му. Беше неговото дете.

Едва преглътна. Бебешкото лице беше зачервено, юмручетата му бяха свити, а през разтворените устенца се виждаха розовите беззъби венци. Плачът му не беше от болка или болест, просто настойчив плач за храна. Беше здравият, страстен плач на съвсем нормално бебе и Том се почувства отпаднал от облекчение щом видя, че синът му изглежда толкова добре.

Монахът, който го носеше, беше жизнерадостно на вид, около двайсетгодишно момче, с разрошена коса и голяма, по-скоро глуповата усмивка. За разлика от повечето монаси не реагира на присъствието на жена. Усмихна се на всички, след което заговори на Кътбърт:

— Джонатан иска още мляко.

Искаше да вземе бебето в прегръдката си. Стегна се, за да не издаде чувствата си и боязливо се озърна към децата. Те знаеха само, че изоставеното дете е намерено от пътуващ свещеник. Не знаеха дори, че свещеникът го е отнесъл в малкия манастир в гората. Сега лицата им издаваха само леко любопитство. Не бяха свързали това бебе с оставеното зад тях.

Кътбърт взе един черпак и малка стомна, която напълни с мляко от едно ведро.

— Може ли да подържа малко бебето? — попита Елън.

Протегна ръце и монахът й го подаде. Том й завидя. Копнееше да притисне до сърцето си това малко вързопче. Елън го залюля и малкият тутакси притихна.

Кътбърт я погледна и рече:

— Е, Джони Осем пенса е чудесна кърмачка, но женския усет му липсва.

Елън се усмихна на момчето.

— Защо те наричат Джони Осем пенса?

Старият монах отговори вместо него.

— Защото е само на осем пенса до шилинга. — И се чукна леко по главата да подскаже, че Джони не е съвсем с всичкия си. — Но изглежда разбира нуждите на малки глупавички създания по-добре от нас, мъдрите хора. Всичко е част от по-голяма Божия цел, убеден съм — довърши той уклончиво.

Елън пристъпи към Том и му подаде пеленачето. Беше отгатнала мислите му. Той я погледна с дълбока благодарност и пое момченцето в едрите си шепи. Усещаше ударите на бебешкото сърчице през одеялото, с което бе увито. Тъканта беше фина — зачуди се за миг откъде монасите бяха намерили толкова мек плат. Задържа бебето до гърдите си и го залюля. Не беше толкова добър като Елън и малкият заплака отново, но Том нямаше нищо против: този силен, настойчив рев бе като музика за ушите му, защото означаваше, че детето, което бе изоставил, е здраво и силно. Колкото и тежко да му бе, той почувства, че е взел правилното решение, като остави сина си в манастира.