Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Майката на Джак разхвърля прясна слама на пода, а момчето запали огън с кремъка, който винаги носеше. Като видя, че другите са далече и не могат да го чуят, попита майка си защо приорът не иска да наеме Том, след като явно имаше толкова много работа за вършене.

— Изглежда предпочита да си пести парите, докато църквата все още може да се използва — каза му тя. — Ако цялата църква беше рухнала, щяха да се принудят да я престроят отново, но като е само кулата, могат да преживеят тази повреда.

Като се стопи дневната светлина и се смрачи, един кухненски ратай дойде в къщата за гости с котле, пълно със супа и самун хляб, дълъг колкото човешки ръст. И всичко това — само за тях. Супата беше направена от зеленчуци, билки и кокали с месо, и отгоре лъщеше от мазнина. Самунът беше „конски хляб“, направен от всякакво зърно, ръж, ечемик и овес, а и сух грах и боб към тях. Най-евтиния хляб, каза Алфред, но на Джак, който не беше ял хляб вече от няколко дни, му се стори вкусен. Яде, докато коремът го заболя. Алфред яде, докато не остана нищо.

Докато седяха край огъня, да се смели храната в стомасите им, Джак попита Алфред:

— Добре де, а защо е паднала кулата?

— Сигурно мълния я е ударила — отвърна му с досада Алфред. — Покривът е бил направен от дърво.

Джак помисли малко.

— А като се запали покривът, цялата ли сграда пада?

Алфред сви рамене.

— Понякога.

Помълчаха известно време. Том и майката на Джак си говореха тихичко в другия край на огнището. Джак каза:

— Странно е това с бебето.

— Какво му е странното? — попита след малко Алфред.

— Ами, вашето бебе беше изгубено в гората, на мили оттука, а сега в приората има бебе.

Това съвпадение като че ли не се стори особено забележително нито за Марта, нито за Алфред, тъй че Джак го забрави веднага.

Всички монаси си легнаха веднага след вечерята и не дадоха свещи за бедните си гости, тъй че семейството на Том поседя загледано в огъня, докато угасна, след което налягаха на сламата.

Момчето остана будно и замислено. Бе му хрумнало, че ако тази нощ катедралата изгори, всичките им проблеми щяха да се решат. Приорът щеше да наеме Том да препострои църквата, всички щяха да живеят тук, в тази хубава къща, и щяха да имат супа и конски хляб завинаги.

„Ако аз бях Том“, помисли си той, „сам щях да я запаля църквата. Щях да стана тихичко, докато всички спят, да се промъкна вътре и да запаля огън с кремъка си, а после да се промъкна обратно, докато огънят се разгаря и да се престоря на заспал, когато вдигнат тревогата. А като почнат хората да хвърлят ведра с вода върху пламъците, както направиха, когато пламнаха конюшните на граф Бартоломю, щях да се включа все едно, че искам да угася огъня като всички други“.

Алфред и Марта бяха заспали — Джак го разбра по дишането им. Том и Елън правиха каквото правеха обикновено под наметалото на Том — Алфред каза, че се наричало „ебане“, — а после и те заспаха. Том изглежда нямаше да стане и да подпали катедралата.

Но какво щеше да направи той? Щеше ли семейството да продължи да върви по пътищата, докато измрат от глад?

Когато всички заспаха и Джак започна да чува бавния и спокоен ритъм на дъха на четиримата, издаващ, че са потънали в дълбок сън, му хрумна, че самият той би могъл да запали катедралата.

Сърцето му се разтуптя от страх при мисълта.

Трябваше да стане много тихо. Сигурно щеше да може да смъкне лоста на вратата и да се измъкне навън, без да събуди никого. Вратите на църквата може би щяха да са заключени, но със сигурност щеше да има начин да се влезе, особено за някой малък като него.

Влезеше ли веднъж вътре, знаеше как да стигне до покрива. Беше научил много през двете седмици с Том. Том винаги обикаляше сградите и забележките му бяха насочени главно към Алфред. И макар Алфред да не се интересуваше, Джак слушаше внимателно. Беше научил, наред с други неща, че всички големи църкви имаха вградени в стените стълбища за достъп до по-високите части за ремонтни работи. Щеше да намери стълбището и да се качи до покрива.

Надигна се и остана да седи в тъмното, заслушан в дъха на другите. Можеше да различи дишането на Том по лекото гръдно хриптене, причинено, според майка му, от многото години вдишване на каменна прах. Алфред изхърка веднъж, силно, след което се обърна и се смълча отново.

Подпалеше ли веднъж огъня, трябваше бързо да се върне в къщата за гости. Какво щяха да направят монасите, ако го хванеха? Веднъж в Шайринг Джак бе видял как вързаха и набиха едно момче на неговата възраст затова, че беше откраднало конус захар от дюкян за подправки. Момчето беше пищяло, а задникът му се окървави от жилавата пръчка. Беше му се сторило много по-лошо от това как мъжете се избиваха едни-други като в Ърлскасъл и гледката с пребитото момче го беше измъчвала. Изпитваше ужас да не го сполети същото.