Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

„Ако направя това, никога няма да го кажа на когото и да било.“

Легна си отново, придърпа наметалото около себе си и притвори очи.

Зачуди се дали вратата на църквата е заключена. Ако се окажеше, че е така, можеше да влезе през прозорците. Никой нямаше да го види, ако се задържеше плътно от северната страна. Спалното помещение на монасите беше южно от църквата, прикрито от портиците и от тази страна нямаше нищо, освен гробищата.

Реши просто да отиде и да види дали е възможно.

Поколеба се още миг, а после стана.

Прясната слама изскърца под краката му. Той се вслуша отново в дишането на четиримата спящи. Беше много тихо. Дори мишките притихнаха. Направи една стъпка и се вслуша отново. Другите продължаваха да спят. Изгуби търпение и направи още три бързи стъпки към вратата. Когато се спря, мишките решиха, че няма от какво да се боят и се раздвижиха отново, но хората продължиха да лежат непробудно.

Докосна с пръсти вратата, след което ръцете му заопипваха за лоста. Беше дъбова греда, поставена на две дървени скоби. Джак пъхна ръцете си отдолу, хвана и я надигна. Бе по-тежка, отколкото очакваше и след като я вдигна на по-малко от половин пръст, наложи се да я пусне. Звукът, който издаде дървото, щом тупна отново на скобите, бе много силен. Той се вслуша, замръзнал на място. Хрипливият дъх на Том се наруши. „Какво ще кажа, ако ме хванат?“ — помисли си отчаяно Джак. „Ще кажа, че излизам навън… излизам навън… сетих се, ще кажа, че излизам да се облекча“. След като вече си имаше оправдание, малко се поотпусна. Чу как Том се обърна и той зачака да чуе дълбокия му хриплив глас, но дъхът на строителя отново се изравни.

Ръбовете на вратата бяха очертани с призрачно сребриста резка. Джак си помисли, че сигурно има луна. Стисна лоста отново, пое си дъх и се напъна да го вдигне. Този път бе готов за тежестта. Надигна и дръпна към себе си, но не беше го вдигнал достатъчно високо и гредата не излезе от скобите. Вдигна още около половин пръст и този път гредата се освободи. Задържа я до гърдите си, после бавно се смъкна на колене и я отпусна на пода. Остана така няколко мига в опит да успокои дъха си, докато болката в ръцете му отмине. От другите не се чу никакъв звук, освен шума, който издаваха в съня си.

Джак предпазливо открехна вратата. Желязната й панта изскърца и през отвора лъхна студен въздух. Той потрепери. Загърна се още по-плътно в наметалото и отвори още малко вратата. Шмугна се навън и я затвори след себе си.

Облаците бяха накъсани и луната примигваше в неспокойното небе. Духаше студен вятър. За миг Джак се изкуси да се върне в душната топлина на къщата. Огромната църква със срутената кула се извисяваше над всичко останало в манастирския двор, сребриста и черна на лунната светлина, с внушителните й стени и тесни прозорци, които й придаваха вид по-скоро на замък. Беше грозна и неприветлива.

Всичко наоколо бе тихо. Извън стените на приората, в селото, можеше и да има хора, останали да седят до късно през нощта, да пият ейл край огнището или да шият на светлината на свещите от тръстика и лой, но тук беше мъртвило. Джак все пак се поколеба, загледан към мрачната сграда. Тя също го гледаше някак обвинително, сякаш знаеше какво се върти в ума му. Отърси се от това призрачно усещане с едно свиване на раменете и закрачи през широката морава към западния край на катедралата.

Вратата се оказа заключена.

Той заобиколи до северната страна и огледа прозорците. Някои църковни прозорци имаха изпънати през тях ивици прозрачен лен, за да предпазват от студа, но тези май нямаха нищо. Бяха достатъчно големи, за да пропълзи през тях, но бяха прекалено високо, за да ги достигне. Опипа с пръсти каменния зид за пукнатините между камъните, където хоросанът се беше изронил, но не бяха достатъчно големи, за да му осигурят опора за стъпване. Трябваше да използва нещо за стълба.

Помисли да донесе няколко камъка от срутената кула и да ги струпа за стълбище, но целите камъни бяха прекалено големи, а счупените — прекалено неравни. Имаше чувството, че беше видял нещо през деня, което щеше да послужи точно за целта му и разрови в ума си да си го спомни. Бе като да се опитваш да видиш нещо на ръба на полезрението си: все оставаше извън погледа. След това се озърна към конюшнята над огряното от лунната светлина гробище и си спомни: малък дървен блок с две-три стъпала, с който ниски хора си помагаха, за да яхнат големи коне. Един от монасите беше стоял на него, за да разчеше гривата на един жребец.