Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Стигна до ъгъла и се отдръпна с облекчение в по-дълбоките сенки на храма.

Там се спря за миг, вече поуспокоен. След това се върна по страничното крило към западния край на църквата, като продължаваше да се спира на пресекулки, както щеше да прави, ако дебнеше сърна. Когато се озова в най-отдалечената и най-тъмна част на катедралата, седна на плинта на една колона и зачака службата да свърши.

Пъхна брадичката си в наметалото и задиша над гърдите си, за да се стопли. Животът му се беше променил толкова много през последните две седмици, че сякаш бяха изтекли години, откакто живееше безметежно сред гората с майка си. Знаеше, че никога вече няма да се чувства в такава безопасност. Сега, след като бе опознал глада и студа, опасността и отчаянието, щеше винаги да се бои от тях.

Надникна предпазливо иззад каменния стълб. Над олтара, където свещите бяха най-ярки, едва успя да различи високия дървен таван. По-новите църкви имаха каменни сводове, но Кингсбридж беше стара. Дървенията щеше да гори добре.

„Няма да го направя“, помисли си той.

Том щеше да е толкова щастлив, ако катедралата изгореше. Джак не бе сигурен дали го харесва — беше прекалено настойчив, властен и суров. Момчето бе свикнало с по-мекия нрав на майка си. Но Том го беше впечатлил, изумяваше го дори. Единствените други мъже, които Джак бе срещал, бяха скитници и разбойници. Опасни, диви мъже, които уважаваха само насилието и лукавството, мъже, за които върховното постижение бе да промушат с нож някого откъм гърба. Строителят му се струваше различен, горд и безстрашен, дори когато беше без оръжие. Джак никога нямаше да забрави как Том се изправи срещу Уилям Хамли, когато лорд Уилям беше предложил да купи майка му за един фунт сребро. Това, което толкова силно го порази, беше уплахата на младия лорд Хамли. Когато каза на майка си, че никога не си е представял, че един мъж може да е толкова смел като Том, тя му отвърна:

— Точно затова трябваше да напуснем гората. Имаш нужда от мъж, с когото да се сравняваш.

Джак беше озадачен от думите й, но наистина му се искаше да направи нещо, за да впечатли Том. Запалването на катедралата нямаше да е подходящото нещо обаче. Щеше да е по-добре, ако никой не научеше за това, поне за много години напред. Но може би някога щеше дойде ден, в който Джак щеше да каже на Том:

— Помниш ли нощта, когато катедралата в Кингсбридж изгоря и приорът те нае да я построиш отново, и всички ние имахме най-после храна, покрив и сигурност? Е, имам да ти кажа нещо за това как започна пожарът…

Какъв велик миг щеше да е.

„Но не смея да го направя“, помисли си той.

Пеенето спря и се разнесе тихо шумолене, когато монасите започнаха да напускат местата си. Службата бе свършила. Джак се измести, за да остане скрит, докато всички се изнижат навън.

На излизане гасяха свещите в хора, но оставиха една запалена на олтара. Вратата се затръшна. Джак изчака още малко, за да не би някой да е останал вътре. Дълго време не се чу никакъв звук. Накрая излезе иззад колоната, зад която се беше крил.

Тръгна из храма. Беше странно усещане, да си сам в тази голяма, студена и празна сграда. Помисли си, че сигурно така се чувстват мишките, криещи се по ъглите, докато големите хора се въртят наоколо, в очакване да се махнат, за да излязат навън. Стигна до олтара, взе голямата, ярко горяща свещ и това го накара да се почувства по-добре.

Понесъл свещта, започна да оглежда вътрешността на църквата. В ъгъла, където корабът се събираше с южния трансепт, мястото, където почти се беше уплашил, че монахът при олтара ще го забележи, имаше врата в стената с обикновено резе. Той го опита и вратата се отвори.

Светлината на свещта разкри пред погледа му вито стълбище, толкова тясно, че дебел човек нямаше да може да мине по него и толкова ниско, че Том щеше да трябва да се прегъне на две. Джак се заизкачва.

Щом стигна горе, се озова в тясна галерия. От едната страна ред малки арки гледаха към вътрешността на храма. При върховете им таванът се скосяваше до срещуположния край към пода. Самият под не беше плосък, а извит надолу от двете страни. На момчето му беше нужен само миг, за да се досети къде се намира. Беше над крилото от южната страна на кораба. Извитият сводест таван всъщност бе извитият под, върху който стоеше. Отвън изглеждаше, че има покрив със стряха и всъщност точно на това място се намираше в момента. Крилото беше много по-ниско от кораба, тъй че все още беше далече от главния покрив на сградата.