Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Отново надви паниката си. В едно кътче в ума му се бе притаило нещо, свързано с тази руина. Беше успял да влезе в другата кула, онази, която все още стоеше, като премина по галерията над южното крило. Ако сега минеше по галерията над северното крило, може би щеше да види пролука в купчината развалини, дупка, която нямаше как да се види от ниското.

Притича обратно дотам, където нефовете пресичаха кораба на кръст и се задържа под заслона на северното крило в случай, че горящите греди западат през тавана. Трябваше да има малка врата и спирално стълбище от тази страна, също както имаше от другата. Стигна до ъгъла на северния трансепт. Не можа да види вратата. Огледа се. Нямаше я и от другата страна. Не можеше да повярва на лошия си късмет. Но това беше безумие — все трябваше да има някакъв достъп до галерията!

Помисли усилено, като се мъчеше да запази спокойствие. До падналата кула имаше достъп, просто трябваше да го намери. Каза си, че би могъл да се върне на подпокривното пространство през здравата югозападна кула. Можеше да го прекоси докато стигне другата страна. Там трябваше да има малък отвор, който да го отведе до рухналата кула. Това можеше да му осигури изхода.

Погледна със страх нагоре към тавана. Огънят вече щеше да е адски. Но не можа да измисли никаква алтернатива.

Първо трябваше да прекоси храма. Отново погледна нагоре. Доколкото можеше да прецени, скоро нищо нямаше да се срути. Пое си дълбоко дъх и се втурна към отсрещната страна. Нищо не падна отгоре му.

Отвори малката врата в южното крило и пробяга нагоре по спиралното стълбище. Щом стъпи в галерията, усети горещината от огъня над себе си. Затича се, мина през вратата към здравата кула и пак се втурна нагоре по стъпалата.

Сниши глава и пропълзя през малката арка в подпокривното пространство. Беше горещо и задимено. Всички най-горни греди пламтяха, а и в другия край най-големите мертеци вече се бяха разгорели силно. Миризмата на катран го накара да се закашля. Поколеба се само за миг, после стъпи на една от гредите, които обхващаха кораба на ширина и тръгна по нея. След няколко мига беше целият мокър от потта заради жегата и очите му се навлажниха, тъй че едва виждаше къде върви. Закашля се. Тогава едното му стъпало се хлъзна от гредата и той залитна настрани. Падна, но успя да задържи лявото си ходило върху мертека, ала дясното му се опря в тавана и за негов ужас мина през гнилото дърво. В ума му пробяга картина с височината на катедралата и полетът му надолу, ако пропаднеше през покрива. Изпищя, залитна напред и изпъна ръце пред себе си, представяйки си как се обръща във въздуха като падналата греда. Но дървото издържа на тежестта му.

Остана замръзнал на място, подпрян на ръце, едно коляно и с крак, щръкнал надолу през тавана. После жестоката горещина го извади от стъписването. Полека измъкна стъпалото си от дупката. Вдигна се на длани и колене и запълзя напред.

Когато се доближи до другата страна, няколко големи греди пропаднаха в кораба. Цялата сграда сякаш се разтърси, а мертекът под Джак потрепери като тетива на лък. Спря и се вкопчи здраво в него. Треперенето отмина. Продължи пълзешком напред и след малко стигна до прохода на северната страна.

Ако предположението му се окажеше грешно и нямаше никакъв отвор оттук през руините на северозападната кула, щеше да се наложи да се върне по същия път.

Щом се изправи, вдиша от студения нощен въздух. Трябваше да има някаква пролука. Но щеше ли да е достатъчно голяма за едно малко момче?

Направи три крачки на запад и се спря миг, преди да е стъпил в празното.

Усети се, че гледа през голяма дупка над огрените от луната развалини на падналата кула. Коленете му омекнаха от облекчение. Беше извън ада.

Но беше много високо, на нивото на покрива, а върхът на купчината отломки бе доста под него, твърде далече, за да може да скочи. Вече можеше да се спаси от пламъците, но как да стигне до земята, без да си счупи врата? Зад него огънят бързо приближаваше и от отвора, в който стоеше, се вдигаше пушек.

Тази кула някога бе имала стълбище покрай вътрешната си стена, точно както все още имаше другата, но повечето бе унищожено при срутването й. Ала там, където дървените стъпала бяха закрепени в стената с хоросан, стърчаха парчета дърво. Някои — дълги едва половин педя, други — повече. Джак се зачуди дали бе възможно да се спусне по тези останки. Щеше да е много рисковано. Усети миризма на опърлено: наметалото му се сгорещяваше и скоро щеше да пламне. Нямаше избор.