Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Седна на ръба и опипа за най-близкото парче, задържа го с двете си ръце и спусна единия си крак, докато намери опора. След това спусна и другия. Опипвайки с ходилата си, се смъкна една стъпка. Парчетата от счупените стъпала издържаха. Отново се пресегна надолу, за да опита здравината на следващото парче, преди да отпусне тежестта си отгоре му. Това беше малко разхлабено. Заопипва предпазливо с крака, като се държеше здраво в случай, че се окажеше увиснал на ръце. Всяка рискована стъпка го приближаваше все повече до купа развалини. Надолу парчетата дъски като че ли ставаха по-малки, сякаш по-долните бяха пострадали по-силно. Постави обутия си в плъстен ботуш крак върху парче, не по-широко от палеца му, а когато отпусна тежестта си на него, се подхлъзна. Другото му стъпало беше върху по-широко парче, но когато изведнъж премести тежестта си, дървото се откърши. Опита се да се държи с ръце, но парчетата бяха толкова малки, че нямаше за какво да се захване здраво и той се хлъзна ужасен от опасната височина, и полетя надолу във въздуха.

Приземи се със силно тупване на ръце и колене върху купчината камъни. В първия миг бе толкова стъписан и уплашен, че си помисли, че е умрял. След това осъзна, че е извадил голям късмет, като падна толкова добре. Ръцете му бяха ожулени и коленете му щяха да са здраво натъртени, но беше добре.

След малко започна да се спуска по купчината развалини и скочи от последните няколко стъпки височина на земята.

Беше в безопасност. Почувства се изтощен от облекчение. Отново му се прииска да заплаче. Беше се спасил. Чувстваше се горд: какво приключение бе преживял!

Но все още не беше свършило. Тук отвън едва лъхаше на дим, а шумът на пожара, толкова оглушителен в подпокривното пространство, сега звучеше като далечен вятър. Само ръждивото сияние зад прозорците издаваше, че църквата гори. Все пак онези последни трусове трябваше да са нарушили нечий покой и всеки момент някой сънен монах щеше да излезе със залитане от спалното, зачуден дали земетръсът, който бе усетил, е истински или е само сън. Джак беше подпалил църквата — ужасно престъпление в очите на един Божи служител. Трябваше бързо да се махне.

Затича през тревата към къщата за гости. Всичко изглеждаше мирно и тихо. Спря се задъхан отвън. Ако нахлуеше така, щеше да разбуди всички. Постара се да оправи дъха си, но от това като че ли стана още по-зле. Щеше просто да остане тук, докато отново задиша нормално.

Звънна камбана, прониза тишината и продължи да бие. Закънтя все по настойчиво — безпогрешен сигнал за тревога. Джак замръзна. Ако сега влезеше вътре, щяха да разберат. Но ако не влезеше…

Вратата на къщата се отвори и Марта се показа навън. Джак само я зяпна, ужасно уплашен.

— Къде беше? — попита го тя тихо. — Миришеш на пушек.

Отвърна с първата правдоподобна лъжа, която му хрумна.

— Току-що излязох — каза Джак задъхано. — Чух онази камбана.

— Лъжец — промълви Марта. — Нямаше те цяла вечност. Знам, будна бях.

Разбра, че не може да я излъже.

— Някой друг беше ли буден? — попита със страх.

— Не, само аз.

— Не им казвай, че съм бил навън. Моля те!

Тя долови страха в гласа му и отвърна успокоително:

— Добре, ще го запазя в тайна. Не се безпокой.

— Благодаря ти!

В този момент Том пристъпи на двора и се почеса сънено по брадата.

Джак се уплаши. Какво щеше да си помисли строителят?

— Какво става? — запита сънено мъжът. После подуши във въздуха. — Мирише ми на пушек.

Джак посочи към катедралата с разтреперана ръка.

— Мисля, че… — почна той и преглътна. Всичко щеше да е наред, осъзна с радост и облекчение. Том просто щеше да реши, че Джак е станал малко по-рано, също като Марта. Заговори отново, по-уверено този път: — Погледни към църквата — каза на Том. — Мисля, че гори.

Филип все още не бе привикнал да спи сам. Липсваше му спарения въздух на спалното помещение, звука от другите хора, докато се въртяха и хъркаха, бъркотията, когато някой от старите монаси станеше, за да отиде до нужника, последван обикновено от другите стари монаси, редовна процесия, която винаги разсмиваше младите. Да е сам не го притесняваше на стъмване, когато бе уморен до смърт. Но посред нощ, разбуден напълно от службата, откриваше, че му е трудно да заспи отново. Вместо да се върне в голямото меко легло — беше малко смущаващо колко бързо започна да свиква с него — обикновено разпалваше огъня и четеше на свещ, коленичеше да се помоли или просто седеше и мислеше.