Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Тук няма никакъв огън.

Филип въздъхна облекчено. Стадото му поне беше в безопасност.

— Къде тогава?

— А магерницата? — попита Кътбърт.

— Не… Проверих там.

След като вече се бе уверил, че никой не е в опасност, започна да се притеснява за имота. Тъкмо беше мислил за финансите и знаеше, че не може да си позволи точно сега ремонт на сгради. Погледна към църквата. Видя ли някаква червена светлина зад прозорците или така му се стори?

— Кътбърт, вземи църковния ключ от сакриста.

Кътбърт го беше изпреварил.

— У мен е.

— Браво!

Двамата забързаха по източния портик към южната врата. Икономът бързо отключи. Щом отвори, димът изригна навън.

Сърцето на Филип спря за миг. Как можеше църквата му да се е подпалила?

Пристъпи вътре. В началото гледката бе объркваща. На пода на храма, около олтара и в южния трансепт, горяха няколко огромни парчета дърво. Откъде бяха дошли? Как бяха вдигнали толкова много пушек? И какъв беше този оглушителен рев като от много по-голям пожар?

— Виж горе! — извика Кътбърт.

Филип вдигна очи и въпросите му получиха отговор. Таванът гореше яростно. Зяпна го с ужас: все едно, че гледаше ада отдолу. Повечето от изрисувания таван вече го нямаше, виждаха се триъгълниците от покривните греди, почернели и пламнали, а пламъците и димът подскачаха и се вихреха като в пъклен танц. Филип стоеше вцепенен и стъписан, докато вратът го заболя от гледането нагоре. След това се съвзе.

Притича до средата, застана пред олтара и се огледа. Целият покрив гореше, от западната врата до източния край и по двата трансепта. За миг си помисли в паника: „Как ще занесем вода дотам?“ Представи си редица от монаси, тичащи по галерията с ведра и моментално осъзна, че щеше да е невъзможно: дори да разполагаше със сто души за тази работа, нямаше да могат да занесат до горе достатъчно количество вода, за да потушат кипящия ад. Целият покрив ще бъде унищожен, осъзна той със свито сърце. А дъждът и снегът щяха да падат в църквата, докато намереше пари, за да направи нов.

Оглушителен трясък го накара отново да вдигне очи. Точно над него един огромен мертек бавно се изместваше на една страна. Щеше да се стовари отгоре му. Бързо притича назад в южния трансепт, където Кътбърт стоеше и гледаше уплашено.

Цяла секция от тавана, три триъгълника от греди и талпи с накованите по тях оловни листове, пропадаше. Двамата мъже гледаха слисани, съвсем забравили за собствената си безопасност. Покривът падна върху една от големите кръгли арки там, където корабът се пресичаше с двата трансепта. Огромната тежест на рухващо дърво и олово пропука каменната зидария на арката с протяжен звук, подобно на гръмотевица. Всичко стана бавно — гредите се смъкнаха бавно, арката се пропука бавно и разбитата зидария бавно пропадна във въздуха. Освободиха се нови подпокривни греди, а след това, с шум като бавен и пронизителен гръм, цяла секция от северната стена на източната част с олтара се разтресе и се плъзна настрани в северния трансепт.

Филип беше ужасен. Гледката с разрушаването на такава могъща сграда бе стъписваща. Беше все едно да гледаш как пропада планина или как речен бързей изведнъж пресъхва. Всъщност никога не бе си и помислял, че такова нещо може да се случи. Трудно можеше да повярва на очите си. Чувстваше се напълно объркан и не знаеше какво да прави.

Кътбърт го дърпаше за ръкава.

— Да се махаме! — изрева в ухото му.

Филип не можеше да се откъсне от мястото си. Спомни си, че бе предвидил десет години строги ограничения и тежък труд, за да върне манастира на здрава финансова основа. Сега изведнъж се оказваше, че трябва да построи нов покрив и нова северна стена, а навярно и още, ако разрушението продължеше… Това е работа на дявола, помисли си той. Как иначе можеше да се подпали покривът в мразовита януарска нощ?

— Ще ни убие! — крещеше му Кътбърт и нотката на чисто човешки страх в гласа му докосна сърцето на младия приор. Извърна лице от пламъците и двамата изтичаха навън в църковния двор.

Монасите се бяха събудили и се измъкваха един по един от спалното. На излизане всеки от тях искаше да се спре и да погледне към храма. Милий Магерника стоеше до вратата и ги подканяше да тръгнат по-бързо, за да се избегне струпване, като ги насочваше към южния край на двора, надалеч от горящата сграда. По средата на пътеката стоеше Том Строителя и ги упътваше да завият и да излязат изпод арката. Филип го чу да нарежда:

— Идете в къщата за гости — стойте далече от църквата!