Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Помисли си, че това е прекалена предпазливост — тук в църковния двор щяха да са в пълна безопасност, нали? Но пък нямаше да навреди и може би бе разумна мярка. „Всъщност, аз самият може би трябваше да се сетя за това“, каза си приорът.

Но предпазливостта на Том го накара да се зачуди докъде можеше да се разпространи разрушението. Щом портиците не бяха напълно безопасни, какво можеше да стане с катедралния съвет? Там, в една малка странична стаичка с дебели каменни стени и без прозорци, пазеха обкован с желязо дъбов сандък с малкото пари, които имаха, скъпоценната утвар, манастирските вули и актовете за собственост. След малко зърна ковчежника Алън, млад монах, който работеше със сакриста и се грижеше за украсите. Филип го повика.

— Съкровището трябва да се изнесе от катедралния съвет… къде е сакристът?

— Няма го, отче.

— Иди го намери и вземи ключовете, после изнесете съкровището от съвета и го отнесете в къщата за гости. Живо!

Алън затича. Филип се обърна към Кътбърт.

— Иди се погрижи да направи каквото му казах.

Кътбърт кимна и тръгна след младежа.

Приорът погледна назад към църквата. За няколкото мига, докато беше отклонил вниманието си, огънят бе забушувал още по-яростно и сега светлината на пламъците грееше ярко във всички прозорци. Сакристът трябваше да е помислил за съкровището, вместо да спасява кожата си толкова припряно. Имаше ли още нещо забравено? Мъчеше се да мисли подредено, докато всичко ставаше толкова бързо. Монасите се оттегляха на безопасно, за съкровището се бяха погрижили…

Бе забравил светеца.

В далечния източен край на църквата, оттатък епископския трон, се намираше каменната гробница на Свети Адолфус, ранен английски мъченик. В криптата се съхраняваше дървеният ковчег с мощите му. Периодично капакът на каменния саркофаг се вдигаше, за да се изложи на показ ковчега. Адолфус не бе толкова популярен както някога, но в стари времена болни хора чудодейно се бяха изцерявали, като докоснат гробницата. Останките на светец можеха да привличат много миряни, да предизвикват поклонения. Носеха толкова пари, че колкото и срамно да беше, някои монаси дори крадяха свещени реликви от други църкви. Филип бе намислил да съживи интереса към Адолфус. Трябваше на всяка цена да го опази.

Щеше да му е нужна помощ, за да се вдигне капака на саркофага и да се пренесе ковчега. Сакристът трябваше и за това да е помислил. Но го нямаше никакъв. Следващият монах, който се появи от спалното, се оказа Ремигий, високомерния помощник-приор. Той трябваше да свърши работа. Филип го повика настрани и рече:

— Помогни ми да спасим мощите.

Светлозелените очи на Ремигий гледаха с боязън към горящата църква, но след миг колебание последва приора през източния портик, а после — през вратата.

Вътре Филип спря. Само няколко мига бяха изтекли, откакто бе избягал навън, но пожарът се беше разраснал много бързо. Усети смъдене в ноздрите си, което му напомни за горящ катран и се досети, че таванските греди трябваше да са промазани, за да не изгниват. Въпреки пламъците, като че ли имаше студен вятър: димът излизаше през зейналите в покрива дупки, а огънят притегляше студен въздух в църквата през прозорците. Издигащото се нагоре течение загръщаше пожара. На църковния под се сипеха нажежени въглени, а няколко горящи на покрива по-големи греди изглеждаха готови да се срутят всеки момент. Досега Филип се беше тревожил първо за монасите и след това за манастирската собственост, но сега за първи път се уплаши за себе си и се поколеба да навлезе в бушуващия ад.

Колкото по-дълго изчакваше, толкова по-голям ставаше рискът. А и ако мислеше много, щеше съвсем да изгуби кураж. Надигна полите на расото си, извика „След мен!“ и затича в трансепта. Заобикаляше малките огньове по пода и очакваше всеки момент да го премаже някоя падаща греда. Тичаше, а сърцето му бе скочило в гърлото и имаше чувството, че ще закрещи от напрежение. После изведнъж се озова в безопасното крило от другата страна.

Спря се за миг. Крилата бяха с каменни сводове и тук нямаше огън. Ремигий беше до него. Филип си пое дъх и закашля, щом димът стигна до гърлото му. Прекосяването на трансепта им беше отнело едва няколко мига, но му се беше сторило по-дълго от нощна литургия.

— Ще ни убие! — изкрещя Ремигий.

— Господ ще ни опази — отвърна Филип. И си помисли: „Защо ме е страх тогава?“

Не му беше време за теология.

Тръгна по трансепта и зави на ъгъла към канцела, като се държеше от външната страна на крилото. Усети горещината от дървените столове, които горяха буйно в средата на хора и го жегна болка от загубата: бяха скъпа изработка и покрити с красива дърворезба. Бързо ги изключи от ума си и се съсредоточи над текущата задача. Затича през канцела към източния край.