Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Започна да го дърпа изпод падналата греда. Дървото бе нащърбено отгоре, но — забележително! — всъщност не беше се счупило. Издърпа го още малко по-надалече. Наоколо му се сипеше дъжд от малки горящи въглени. Озърна се нагоре към покрива. Онова там не беше ли двукрака фигура, заподскачала в насмешлив танц между пламъците, или беше просто подета от вятъра струя дим? Отново погледна надолу и видя, че полите на расото му са се подпалили. Коленичи, затисна пламъците с ръце в пръстения под и те угаснаха моментално. След това чу някакъв шум, който беше или писък на изтерзано от огъня дърво, или безумния подигравателен смях на дявол.

— Свети Адолфус да ме пази — изпъшка той и награби отново дръжките на ковчега.

Повлече ковчега по земята, педя по педя. За миг дяволът го остави на мира. Повече не погледна нагоре — по-добре да не зяпа повече в Лукавия. Най-сетне стигна до каменния заслон на крилото и се почувства малко по-сигурен. Схванатият гръб го принуди да се спре и да се изправи замалко.

До най-близката врата в южния трансепт беше далече. Не беше сигурен дали ще може да довлече ковчега чак до там, преди целият покрив да пропадне. Може би точно на това разчиташе дяволът. Филип не можа да се сдържи да погледне отново нагоре в пламъците. Димната двукрака фигура се сниши зад една почерняла греда точно когато я зърна. Знае, че не мога да стигна, помисли си Филип. Погледна по дължината на крилото, изкусен да изостави светеца и да побегне да спаси живота си… и видя отсреща да идват към него брат Милий, Кътбърт Белоглавия и Том Строителя, три съвсем веществени фигури, затичани да се притекат на помощ. Сърцето му подскочи от радост и изведнъж престана да е сигурен, че изобщо е видял зъл демон.

— Слава Тебе, Господи! — изпъшка той. — Помогнете ми с това — добави съвсем ненужно.

Том Строителя хвърли бърз, преценяващ поглед към горящия покрив. Май не видя никакви дяволи, но каза:

— Да побързаме.

Всеки взе по един ъгъл и вдигнаха ковчега на раменете си. Тежко беше дори за четиримата.

— Напред! — изкрещя Филип и тръгнаха по крилото колкото може по-бързо, изгърбени под тежкия товар.

Когато стигнаха до южния трансепт, Том извика:

— Чакайте.

Подът беше непроходим от многото малки огньове, а отгоре непрекъснато се сипеха още парчета горящо дърво. Филип надникна над пламъците в празното пространство, мъчейки се да очертае път между тях. В няколкото мига, докато стояха на място, от западния край на църквата се разнесе тропот. Той погледна нагоре, изпълнен със страх. Тропотът нарасна до грохот.

— Слаба е, като другата — отрони неясно Том.

— Коя? — извика Филип.

— Югозападната кула, коя.

— О, не!

Грохотът се усили още повече. Филип погледна с ужас и видя как целият западен край на църквата се измести сякаш една крачка напред, все едно, че Божията ръка го бе ударила. Още десет крачки покрив пропадна в кораба с тътен като при земетръс. После цялата югозападна кула бавно се срути и запада в храма като свлачище.

Филип се вцепени, стъписан. Църквата му се разпадаше пред очите му. Щяха да минат години, докато щетите се поправят, дори да можеше да намери пари. Какво щеше да прави? Как щеше да продължи манастирът? Краят ли бе това на приората Кингсбридж?

От вцепенението го изкара тласъкът на ковчега на рамото му, когато другите трима мъже напънаха напред. Филип застъпва натам, където го поведоха. Том подбираше пътя през лабиринта от огньове. Една горяща дъска падна върху ковчега, но за щастие се плъзна на пода, без да докосне никого от тях. Миг след това стигнаха отсрещната страна, минаха през вратата извън църквата и вдишаха студения нощен въздух.

Филип беше толкова съсипан от разрушаването на катедралата, че дори не изпита облекчение от това, че се е спасил. Забързаха покрай църковния двор към южната арка и минаха през нея. Когато се отдалечиха достатъчно от постройките, Том каза:

— Така е добре.

С благодарност смъкнаха ковчега върху замръзналата земя.

На Филип му трябваха няколко мига, докато си успокои дишането. В паузата си даде сметка, че не му беше времето да се прави на замаян. Той беше приорът и той отговаряше тук. Какво трябваше да направи по-натам? Може би щеше да е разумно да провери дали всички монаси са се спасили и са в безопасност. Вдиша дълбоко още веднъж, след това изправи рамене и огледа другите мъже.

— Кътбърт, ти стой тук да пазиш мощите на светеца. Останалите — след мен.

Поведе ги покрай задната страна на кухненските постройки, минаха между пивоварната и мелницата и прекосиха моравата към къщата за гости. Монасите, семейството на Том и повечето селяни стояха наоколо на групи, говореха тихо и хвърляха боязливи погледи към горящата църква. Филип се обърна да погледне към нея, преди да им заговори. Гледката беше болезнена. Целият западен край представляваше купчина развалини и огромни пламъци изригваха нагоре от останките на покрива.