Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Би могло да е Божия работа.

Филип го погледна изненадано.

— Как така?

Строителят отвърна предпазливо:

— Никой не пострада. Книгите, съкровището и мощите на светеца бяха спасени. Само църквата бе унищожена. Може би Господ е поискал нова църква.

Филип се усмихна скептично.

— И предполагам, че Господ е поискал ти да я построиш.

Не беше чак толкова замаян, за да не се досети, че нишката на мисълта на Том може да е личен интерес.

Той устоя на своето.

— Може и така да е — отвърна упорито. — Не дяволът изпрати майстор строител тук в нощта, когато църквата изгоря.

Филип извърна поглед.

— Е, ще има нова църква, но не знам кога. А какво да правя междувременно? Как може да продължи животът на манастира? Ние сме тук единствено заради богослужението и учението.

Беше изпаднал в дълбоко отчаяние. Това бе моментът, в който можеше да му се вдъхне нова надежда.

— Двамата с момчето ми бихме могли да разчистим църковния двор и да го подготвим за използване до седмица — каза той, като се постара гласът му да прозвучи по-убедено, отколкото се чувстваше.

Филип се изненада.

— Наистина ли? — След това изражението му отново се промени. Отново изглеждаше съкрушен. — Но какво ще използваме за църква?

— А криптата? Можете да водите службите там, нали?

— Да… би могло да се получи много добре.

— Сигурен съм, че криптата не е пострадала сериозно — каза Том. Беше почти вярно: беше почти сигурен.

Филип го гледаше все едно, че беше ангел на милостта.

— Няма да отнеме много време да разчистим пътека през развалините от двора до стъпалата на криптата — продължи майсторът. — Повечето от църквата от онази страна е напълно унищожено, което колкото и да е странно, е добре, защото означава, че няма повече опасност от срутване на зидария. Ще трябва да огледам стените, които все още стоят и може би ще се наложи да укрепя някои от тях. След това ще трябва да се проверяват всеки ден за пукнатини и дори така не бива да влизате вътре при буря. — Всичко това беше важно, но Том усещаше, че Филип не го разбира. Това, което Филип искаше от Том сега, бяха положителни новини, нещо, което да повдигне духа му. А начинът да бъде нает бе да му предложи каквото искаше. Промени тона си:

— С някои от по-младите ви монаси на работа при мен, бих могъл да наместя нещата така, че да можете да подновите поне донякъде нормалния манастирски живот… До две седмици.

Филип го зяпна.

— Две седмици?

— Дайте ми храна и подслон за семейството ми, а надниците ми можете да платите, когато имате пари.

— Можеш да ми върнеш манастира до две седмици? — повтори невярващо Филип.

Том не беше сигурен, че ще може, но и три да отнемеше, никой нямаше да умре от това.

— Две седмици — твърдо заяви той. — След това можем да съборим останалите стени — това е майсторска работа, имайте предвид, ако искаме да стане безопасно — след това да разчистим отломките, да струпаме камъните за повторна употреба. Междувременно можем да планираме новата катедрала. — Том затаи дъх. Беше направил всичко по силите си. Разбира се, че Филип щеше да го наеме сега!

Филип кимна и за първи път се усмихна.

— Мисля, че наистина Бог ви изпрати — рече той. — Хайде да закусим, а после можем да започнем работа.

Том въздъхна облекчено.

— Благодаря ви. — В гласа му имаше трепет, който не можа да прикрие, но изведнъж вече му беше все едно и с едва сподавен хлип промълви: — Не мога да ви кажа колко много означава това за мен.

След закуската Филип проведе импровизиран съвет в склада на Кътбърт под кухнята. Монасите бяха притеснени и възбудени. Бяха мъже, избрали или примирили се с живот в сигурност, предсказуемост и еднообразие, и повечето от тях бяха ужасно объркани. Смущението им трогна сърцето му. Почувства се повече от всякога като пастир, чийто дълг е да се грижи за глупави и безпомощни същества. Само че тези хора не бяха безмозъчни животни, бяха негови братя и Филип ги обичаше. Бе решил, че най-добрият начин да ги утеши, е като им каже какво предстои, за да вложи неспокойната им енергия в тежък труд и да ги върне колкото може по-скоро в някакво подобие на ежедневна рутина.

Въпреки необичайната среда, Филип не съкрати ритуала на катедралния съвет. Разпореди четене житието на мъченика за деня, последвано от възпоминателните молитви. Точно за това бяха манастирите: молитвите оправдаваха съществуването им. Все пак някои от монасите бяха неспокойни, затова той избра Двадесета глава от Правилото на Свети Бенедикт, частта озаглавена „За благоговението при молитва“. Последва заупокойната. Познатият ритуал успокои нервите им и той забеляза, че уплахата, изписана на лицата около него бавно се заличи, щом монасите разбраха, че светът им в края на краищата не е свършил.