Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Двамата продължиха напред. Предната нощ Филип беше видял цялото това разрушение като свръхестествена трагедия, ужасно поражение за силите на цивилизацията и вярата, жесток удар по делото на неговия живот. Сега го виждаше просто като проблем, който трябваше да реши — огромен, да; плашещ дори; но не и свръхчовешки. Промяната се дължеше главно на Том и благодарността, която Филип изпитваше към него, бе огромна.

Стигнаха източния край. Филип видя, че при конюшнята оседлават един бърз кон и се зачуди кой е тръгнал на път точно този ден. Остави Том да се върне в църковния двор, а самият той се запъти при конярите, за да разбере какво се случва.

Един от помагачите на сакриста беше поръчал коня: младият Алън, който бе спасил съкровищния сандък от катедралния съвет.

— И накъде си се запътил, синко? — запита го приорът.

— За епископския палат — отвърна Алън. — Брат Андрю ме прати да донеса свещи, светена вода и нафора, защото изгубихме всички тия неща в пожара, а скоро ще трябва да отпочнем службите отново.

Беше разумно. Всички такива припаси се пазеха в един заключен сандък в хора, а сандъкът със сигурност беше изгорял. Филип се зарадва, че сакристът поне този път е показал организираност.

— Това е добре. Но почакай малко. Като ще ходиш до палата, можеш да занесеш писмо от мен до епископ Уейлрън. — Хитрият Уейлрън Бигод беше вече новоизбраният епископ, благодарение на някои доста непочтени интриги, но Филип не можеше да оттегли подкрепата си и беше длъжен да се отнася към него с дължимата почит. — Трябва да му дам доклад за пожара.

— Да, отче — отвърна Алън, — но аз вече имам писмо до епископа от Ремигий.

— О! — Филип беше изненадан. Доста предприемчиво от страна на Ремигий. — Добре. Пътувай предпазливо и Господ дано да е с тебе.

Филип тръгна обратно към църквата. Ремигий се беше задействал много бързо. Защо се бяха забързали толкова двамата със сакриста? Поводът беше достатъчен, за да го притесни леко. Дали писмото беше просто за изгарянето на църквата? Или имаше още нещо в него?

Спря се на средата на моравата и се обърна, за да погледне назад. Щеше да е напълно в правата му да вземе писмото от Алън и да го прочете, но вече бе твърде късно. Алън подкара в тръс през портата. Филип се загледа след него малко разстроен. В този момент жената на Том излезе от къщата за гости, понесла ведро, сигурно с пепелта от огнището. Зави към купчината тор близо до конюшнята. Филип я погледа. Стъпките й радваха окото като вървежа на добър кон.

Отново си помисли за писмото на Ремигий до Уейлрън. Някакси не можеше да се отърси от едно интуитивно, но все пак обезпокоително подозрение, че главната тежест на посланието не беше всъщност пожарът.

По някаква непонятна причина се чувстваше убеден, че писмото е за жената на зидаря.

Джак се събуди по първи петли. Отвори очи и видя Том да става. Остана да лежи неподвижно, заслушан, докато Том пикаеше отвън пред вратата. Копнееше да се премести на топлото, което мъжът бе освободил и да се сгуши до майка си, но знаеше, че Алфред след това щеше да му се подиграва безмилостно, затова си остана на мястото. Том се върна и разтърси Алфред, за да го събуди.

Двамата изпиха ейла, останал от снощната вечеря и изядоха малко от конския хляб, а после излязоха. Беше останало малко хляб и Джак се надяваше, че този път ще го оставят, но се разочарова — Алфред го взе целия със себе си, както обикновено.

Алфред работеше цял ден на строежа заедно с баща си. В това време Джак и майка му отиваха понякога в гората. Майка му слагаше примки, докато Джак дебнеше някоя патица с прашката. Каквото хванеха, продаваха го на селяни или на иконома Кътбърт. Това беше единственият им източник на пари, тъй като на Том не плащаха. С парите купуваха плат, кожа или лой, а в дните, когато не ходеха в гората, майка му правеше обуща, долни ризи, свещи или някоя шапка, докато Джак и Марта си играеха с децата от селото. В неделите след службата Том и майка му обичаха да седят край огъня и да си приказват. Понякога започваха да се целуват, Том пъхваше ръката си в халата на майка му, а после отпращаха децата навън и залостваха вратата. Това беше най-лошото време от цялата седмица, защото Алфред ставаше сърдит и почваше да гони малките.

Днес обаче беше обикновен ден и Алфред щеше да е зает с работа от съмване до мрак. Джак стана и излезе навън. Беше студено, но сухо. Малко след това излезе и Марта. Развалините на катедралата вече гъмжаха от работници, които носеха камъни, изриваха парчетии, строяха дървени подпори за неустойчивите стени и събаряха тези, които бяха твърде разклатени, за да могат да се укрепят.