Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Ремигий го хвана за лявата ръка и Джак изрева от болка. Старият монах не му обърна внимание и спипа Алфред за ухото. Сигурно щеше да наложи някакво тежко наказание и на двамата, помисли си Джак, но толкова го болеше, че му бе все едно.

Ремигий заговори на Алфред:

— Е, момко, защо се опита да убиеш брат си?

— Той не ми е брат — изломоти Алфред.

Изражението на Ремигий се промени.

— Не ти е брат ли? Нямате ли едни и същи майка и баща?

— Тя не ми е майка — рече Алфред. — Майка ми умря.

На лицето на Ремигий пробяга лукава усмивка.

— Кога умря майка ти?

— По Коледа.

— Миналата Коледа?

— Да.

Въпреки болката Джак усети, че Ремигий по някаква причина силно се заинтересува от това. Гласът на монаха потрепера от потиснатата възбуда:

— Значи баща ти едва наскоро е срещнал майката на това момче?

— Да.

— А откакто са… заедно, ходиха ли да се видят със свещеник, да освети връзката им?

— Ъъ… не знам. — Алфред не разбираше думите, които му говореха, усети Джак. Впрочем и той не ги разбираше.

— Добре, венчаха ли се? — попита нетърпеливо Ремигий.

— Не са.

— Разбирам. — Ремигий изглеждаше доволен от това, въпреки че според Джак трябваше да е ядосан. Монахът изглеждаше много доволен. Помълча умислено за миг, а после като че ли си спомни за двете момчета. — Добре. Ако искате да останете в манастира и да ядете хляба на монасите, не се бийте. Нищо, че не сте братя. Ние сме Божии хора и не трябва да виждаме кръвопролитие — това е една от причините, заради които живеем в усамотение от света.

С това малко слово Ремигий пусна и двамата, и си тръгна, а Джак най-после можеше да изтича до мама.

Беше отнело три седмици, не две, но Том бе направил криптата годна за употреба като импровизиран храм и днес новоизбраният епископ идваше, за да извърши в нея първата служба. Портиците бяха разчистени от отломките и Том беше поправил разрушените части. Това бяха прости постройки — само покрити пътеки — и работата беше лесна. Повечето останало от църквата бе купища руини, а някои от оцелелите стени имаше опасност да се срутят, затова беше разчистил пътека от църковния двор през някогашния южен трансепт до стъпалата на криптата.

Сега огледа наоколо. Криптата беше с добра големина, около петдесет квадратни стъпки, съвсем достатъчно за монашеските богослужения. Беше доста мрачно помещение с тежки колони и нисък сводест таван, но беше построена здраво, заради което бе оцеляла от пожара. Бяха домъкнали маса на дървени магарета за олтар, пейките от трапезарията щяха да служат като столове на монасите. Когато сакристът донесе извезаните олтарни покривки и скъпоценните свещници, изглеждаше просто чудесно.

С възстановяването на богослуженията работната сила на Том щеше да се свие. Повечето монаси щяха да се върнат към духовния си живот, а мнозина от тези, които упражняваха тежък труд, щяха да поемат отново земеделските си и служебни задачи. Том обаче все пак щеше да разполага с около половината от манастирските слуги. Приор Филип беше предприел твърд курс спрямо тях. Чувстваше, че са твърде много и ако някои от тях не пожелаеха да се прехвърлят от задълженията си като коняри или кухненски ратаи, беше напълно готов да ги освободи. Неколцина си бяха заминали, но повечето останаха.

Приоратът вече дължеше на Том надници за три седмици. При пълната цена за майстор строител от четири пенса на ден, това правеше седемдесет и два пенса. С всеки изтекъл ден дългът нарастваше и за приор Филип щеше да става все по-трудно да му се изплати. След около половин година Том щеше да го помоли да започне да му се изплаща. Дотогава щяха да му дължат два и половина фунта в сребро, което Филип трябваше да намери отнякъде, преди да го освободи. Дългът вдъхваше на Том сигурност.

Дори съществуваше възможност — почти не смееше да си помисли за нея — тази работа да продължи до края на живота му. В края на краищата беше катедрална църква. И ако властите, от които зависеше, решаха да възложат строителство на престижна нова сграда, ако успееха да намерят парите, с които да заплатят, това можеше да се превърне в най-големия строителен проект в кралството, ангажирал дузини строители за няколко десетилетия.

Това обаче беше твърде много, за да може да се надява. В разговорите си с монасите и селяните Том бе научил, че Кингсбридж никога не е била особено важна катедрала. Закътана далече в едно кротко селце, беше имала поредица от неамбициозни епископи и явно преживяваше бавен упадък. Приоратът беше невзрачен и беден. Някои манастири привличаха вниманието на крале и архиепископи с щедрото си гостоприемство, с великолепните си училища, големите си библиотеки, с проучванията на своите философи монаси или с ерудицията на своите приори и абати. Но Кингсбридж не притежаваше нито един от тези белези. Най-вероятно приор Филип щеше да построи някоя малка църква, изградена простичко и обзаведена скромно. А това можеше да не отнеме повече от десет години.