Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Джак щеше доброволно да му даде един симид, но знаеше, че Алфред щеше да му вземе всичките, ако можеше. Побягна.

Алфред го подгони и бързо го настигна. Изпъна дългия си крак, спъна го и Джак изхвърча във въздуха. Горещите симиди се разпиляха по земята.

Алфред вдигна един, изтупа калта от него и го напъха в устата си. Очите му се ококориха от изненада.

— Пресен хляб!

Взе да събира другите.

Джак се вдигна на крака и посегна да вземе едно от нападалите хлебчета, но Алфред го перна силно с опакото на ръката си и отново го събори. После насъбра бързо останалите и се отдалечи, дъвчейки. Джак избухна в сълзи.

Марта гледаше съчувствено отстрани, но съчувствие не му трябваше — болеше го повече от унижението, отколкото от нещо друго. Тръгна си, а когато тя закрачи след него се обърна към нея и каза:

— Махай се!

Погледна го обидено, но се спря и го остави на мира.

Тръгна към развалините, като бършеше сълзите си с ръкава. Сърцето му бе изпълнено с убийствена мъст. Аз унищожих катедралата, помисли си Джак. И Алфред мога да убия.

Това, което го влудяваше, бе физическото превъзходство на Алфред. Можеше да прави каквото си поиска, само защото бе толкова голям. Пообиколи малко, кипнал от безсилен яд. Защо не беше Алфред в църквата, когато падаха всичките тези камъни?

По едно време го видя отново. Беше в северния трансепт, изриваше парчета камъни в една количка, целият посивял от прахта. Близо до количката имаше една покривна греда, останала почти непокътната, само опърлена и почерняла от сажди. Джак потърка повърхността с пръст: остави белезникава черта. Обзет от вдъхновение, написа върху саждите: „Алфред е прасе.“

Някои от работниците забелязаха. Изненадаха се, че Джак може да пише. Един млад ратай го попита:

— Какво казва?

— Попитай Алфред — отвърна Джак.

Алфред погледна написаното и се намръщи притеснено. Можеше да прочете само името си, знаеше Джак, но не и останалото. Беше раздразнен. Знаеше, че е нещо обидно, но не знаеше точно какво гласи, а това само по себе си бе унизително. Изглеждаше доста глупаво. Гневът на Джак малко се успокои. Алфред можеше да е по-голям, но Джак беше по-умен.

Все още никой не разбираше какво казваха думите. После мина един монах послушник, прочете написаното и се усмихна.

— Кой е Алфред? — попита.

— Той — посочи му с палец Джак. Алфред още повече се ядоса, но още не знаеше какво да направи, затова само се подпря на лопатата си и ги загледа глупаво.

Послушникът се засмя.

— Прасе, а? А за какво рови, за жълъди?

— Ами да! — отвърна Джак зарадван, че си има съюзник.

Алфред пусна лопатата и посегна към него.

Джак беше подготвен за него и изхвърча настрани като стрела от лък. Послушникът изпъна крак да го спъне — сигурно за да е справедлив и за двете страни в лошотията си — но Джак ловко го прескочи. Затича към доскорошния канцел, като заобикаляше купчините нападала зидария и покривни греди. Чуваше тежките стъпки и задъханото пръхтене на Алфред точно зад себе си, и страхът му придаде още повече бързина.

След миг осъзна, че е затичал в грешна посока. Никакъв изход нямаше от този край на катедралата. Беше сбъркал и сърцето му падна в петите като разбра, че ще пострада.

Горната половина на източния край беше пропаднала навътре и камъните се бяха струпали до онова, което бе останало от стената. След като нямаше накъде да продължи, Джак се закатери по купчината с Алфред по петите му. Стигна до върха и видя пред себе си стръмен пропад от около петнайсет стъпки. Залитна уплашен на самия ръб. Беше твърде високо, за да скочи, без да се нарани. Алфред го сграбчи за глезена. За миг остана с едното стъпало на стената, а другото във въздуха и замаха с ръце в усилие да се закрепи. Алфред го задържа за глезена, докато Джак усети, че пропада неумолимо на лошата страна. Алфред задържа още малко и пусна, а Джак полетя във въздуха, без да може да се изправи и чу писъка си. Падна на левия си хълбок. Ударът беше ужасен. За зла беда, удари лицето си в камък.

Всичко потъмня изведнъж.

Когато отвори очи, Алфред стоеше до него — беше успял да слезе някак от стената — а до него стоеше един от по-старите монаси. Джак го позна: беше Ремигий, помощник-приорът. Ремигий улови погледа му и рече:

— Хайде ставай, момче.

Джак не беше сигурен дали ще може. Не можеше да раздвижи лявата си ръка. Левият хълбок и лицето му бяха изтръпнали. Надигна се до седешком. Беше си помислил, че ще умре и се изненада, че изобщо може да се движи. Избута се нагоре с дясната ръка и с много болка се вдигна на крака, като отпусна повечето си тежест на десния крак. Щом изтръпването отмина, започна да го боли.