Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Имаше общо разбирателство между селяните и монасите, че пожарът е бил подпален от дявола, и за дълги периоди Джак всъщност забравяше, че го беше подпалил самият той. Щом си го спомнеше, изведнъж се сепваше, а след това започваше да се чувства необичайно доволен от себе си. Беше поел ужасен риск, но се беше измъкнал и бе спасил семейството си от глад.

Монасите закусваха първи, а работниците миряни не получаваха нищо, докато монасите отидат в катедралния съвет. За Марта и Джак чакането беше ужасно дълго. Джак винаги се събуждаше гладен, а студеният утринен въздух усилваше апетита му.

— Хайде да идем в двора на кухнята — предложи Джак. Кухненските ратаи можеше да им дадат малко остатъци от храната. Марта с готовност се съгласи — за нея Джак беше чудесен и щеше да приеме всичко, което й предложеше.

Щом наближиха кухните, завариха брат Бърнард, който отговаряше днес за пекарната, да прави хляб. Понеже всичките му помощници работеха на обекта, носеше сам дървата за огъня. Беше млад мъж, но доста дебел и пухтеше и се потеше под тежкия наръч дърва.

— Да ти донесем ние дърва, брате — предложи Джак.

Бърнард смъкна товара си до пещта и му подаде широкия плосък кош.

— Добри деца — изпъшка той. — Бог да ви благослови.

Джак взе коша и двамата затичаха към купа дърва зад кухнята. Натовариха го с цепеници и двамата помъкнаха тежкия товар.

Когато се върнаха, пещта вече се беше сгорещила и Бърнард опразни коша им право в огъня, след което ги прати за още. Ръцете на Джак го боляха, но стомахът го болеше още повече и той се забърза да натовари отново коша.

Втория път, когато се върнаха, Бърнард редеше малки топки тесто на една тава.

— Донесете ми още един кош и ще ви дам горещи симиди — рече той. Устата на Джак се овлажни.

Третия път напълниха коша още по-високо и се затътриха обратно, хванали по една дръжка. Докато се приближаваха към двора на кухнята срещнаха Алфред, понесъл ведро. Сигурно беше тръгнал да донесе вода от вадата, която минаваше от вира на мелницата през моравата, преди да се скрие под земята до пивоварната. Алфред беше намразил Джак още повече, откакто Джак му беше сложил умрялата птица в бирата. Обикновено момчето се обръщаше небрежно и тръгваше в друга посока, щом видеше Алфред. Но сега се зачуди дали да пусне коша и да побегне, само че щеше да изглежда страхливо, а освен това надушваше миризмата на пресния хляб от пекарната, а беше ужасно прегладнял. Тъй че продължи напред със свито сърце.

Алфред се изсмя, като ги видя да се препъват под тежест, която с лекота можеше да носи сам. Заобиколиха го отдалече, но той направи две стъпки към тях, бутна Джак и го събори на земята. Джак тупна силно на задник и болката го жегна в гърба. Изтърва коша и всичките дърва се изсипаха на земята. Очите му се напълниха със сълзи, повече от яд, отколкото от болка. Толкова нечестно беше, че Алфред можеше да направи това, без да е предизвикан и да се отърве без нищо. Джак стана и търпеливо засъбира дървата в коша, преструвайки се, че му е все едно, заради Марта. Надигнаха отново товара си и продължиха към пекарната.

Там получиха наградата си. Тавата със симиди изстиваше на една каменна лавица. Щом влязоха, Бърнард взе един, пъхна го в устата си и рече:

— Бива си ги. Вземете си. Но внимавайте — горещи са.

Джак и Марта си взеха по един. Джак отхапа предпазливо, да не си опари устата, но хлебчето беше толкова сладко, че го изяде наведнъж. Погледна останалите. Бяха девет. Вдигна очи към Бърнард, който му се усмихваше широко.

— Знам какво искате — рече монахът. — Хайде, взимайте ги всички.

Джак надигна пеша на наметалото си и загърна в него останалите симиди.

— Ще ги занесем на мама — каза на Марта.

— Добро момче си ти — каза Бърнард. — Хайде, да ви няма.

— Благодаря ви, брате — отвърна Джак.

Излязоха от пекарната и се запътиха към къщата за гости. Джак беше възбуден. Майка му щеше да е доволна от него, че е осигурил такова пиршество. Изкушаваше се да изяде още едно хлебче, преди да ги поднесе, но устоя: толкова хубаво щеше да е, като й даде толкова много.

Докато пресичаха моравата, отново се натъкнаха на Алфред.

Явно беше напълнил ведрото си, върнал го беше на строежа и опразнил, а сега се връщаше, за да го напълни отново. Джак реши да се престори на безразличен с надеждата, че Алфред няма да му обърне внимание. Но начинът, по който носеше хлебчетата, увити в полата на наметалото му, съвсем се набиваше на очи и голямото момче отново закрачи към тях.