Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Но и това устройваше Том съвършено.

Беше разбрал, още преди да са изстинали почернелите от пожара руини, че това бе неговият шанс да построи своя катедрала.

Приор Филип вече беше убеден, че Бог е изпратил Том в Кингсбридж. Майсторът знаеше, че е спечелил доверието му с ефикасния начин, по който бе започнал разчистването и бе направил отново приората жизнеспособен. Щом дойдеше подходящият момент, щеше да започне да говори на Филип за плановете по новата сграда. Ако внимаваше и се справеше добре с това, дори имаше възможност приорът да го помоли той да начертае плановете. Това, че църквата най-вероятно щеше да е скромна, правеше още по-възможно планирането й да се повери на Том, вместо на някой майстор с повече опит в катедралното строителство. Големи надежди таеше строителят.

Камбаната би за катедрален съвет. Това също така бе сигнал за черноработниците да влязат за закуска. Том напусна криптата и се запъти към трапезарията. На пътя го пресрещна Елън.

Беше застанала много нападателно пред него, сякаш се канеше да го спре и погледът в очите й бе доста особен. Марта и Джак бяха с нея. Джак изглеждаше ужасно: едното му око беше затворено, лявата страна на лицето му посиняла и подута, и се беше наклонил на десния си крак, сякаш левият не можеше да понесе тежест. Том изпита жал към малкия.

— Какво е станало с теб?

— Алфред направи това — каза Елън.

Том сподави стона си. За миг изпита срам заради Алфред, който беше толкова по-голям от Джак. Но пък и Джак не беше ангелче. Сигурно го беше предизвикал. Озърна се за сина си и го видя да крачи към трапезарията, целият покрит с прах.

— Алфред! — изрева той. — Ела тука.

Алфред се обърна, видя семейството и тръгна към тях бавно, с гузен вид.

— Ти ли направи това? — каза Том.

— Той падна от стената — отвърна Алфред начумерено.

— Ти ли го бутна?

— Аз го гонех.

— Кой започна?

— Джак ме нарече обидно.

Джак проговори с подути устни:

— Нарекох го прасе, защото ни взе хляба.

— Хляба? Откъде сте взели хляб преди закуската?

— Бърнард пекаря ни го даде. Донесохме му дърва за огъня.

— Трябвало е да си го разделите с Алфред — каза Том.

— Щях да му дам.

— А защо избяга тогава? — рече Алфред.

— Носех го за мама — възрази Джак. — А после Алфред го изяде всичкия.

Четиринайсет години гледане на деца бяха научили Том, че няма смисъл да се опитваш да разбереш кой е прав и кой — крив в детските препирни.

— Вървете на закуска, и тримата. И ако има още бой днес, ти, Алфред, ще си докараш лице като на Джак, и аз ще съм този, дето ще ти го направи. Сега се разкарайте.

Децата тръгнаха.

Том и Елън закрачиха след тях по-бавно. След малко Елън продума:

— Това ли е всичко, което ще кажеш?

Том хвърли поглед към нея. Още беше сърдита, но нищо не можеше да направи. Сви рамене.

— Както обикновено, виновни са и двете страни.

— Том! Как можеш да кажеш това?

— Единият е лош колкото другия.

— Алфред им е взел хляба. Джак го е нарекъл прасе. Това не е повод да се пуска кръв!

Том поклати глава.

— Момчетата винаги се бият. Може цял живот да ти отиде в съдене на караниците им. Най-добре ги остави да се разберат сами.

— Това няма да мине, Том — отвърна тя заканително. — Виж лицето на Джак и виж това на Алфред. Това не е резултат от детски бой. Това е жестоко нападение на пораснал мъж над малко момче.

Отношението й го възмути. Знаеше, че Алфред не е идеален, но и Джак не беше. А и не искаше Джак да стане глезеният любимец на семейството.

— Алфред не е пораснал мъж, той е на четиринайсет години. Но работи. Допринася за издържането на семейството, а Джак — не. Джак играе по цял ден, като дете. За мен това значи, че Джак е длъжен да показва уважение към Алфред. Той не прави такова нещо, както трябва да си забелязала.

— Не ме интересува! — кипна Елън. — Можеш да казваш каквото си искаш, но моят син е лошо натъртен и може да е сериозно пострадал, и аз няма да го позволя! — Заплака. После каза с по-спокоен глас, но още сърдито: — Той е мое дете и не мога да понеса да го виждам така.

Том й съчувстваше и бе изкусен да се опита да я утеши, но го беше страх да отстъпи. Имаше чувството, че този разговор можеше да се окаже превратен момент. Докато бе живял само с майка си и с никой друг, Джак беше свръх закрилян. Том не искаше да се съгласи, че момчето трябва да бъде предпазвано от всички обичайни удари в ежедневния живот. Това можеше да създаде прецедент, който да причини много неприятности в бъдеще. Строителят всъщност разбираше, че Алфред този път е отишъл твърде далеч и тайно бе решил да накара момчето да остави Джак на мира. Но щеше да е лошо да й го каже.