Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Знаеше, че е извадил късмет, като срещна Елън. Никаква опасност нямаше да приеме нея за нещо дадено от само себе си. Тя не беше като никоя друга: притежаваше нещо неестествено и точно то я правеше толкова неудържимо привлекателна. Беше й благодарен за утехата, която му предложи в скръбта, на заранта след смъртта на Агнес. Но понякога изпитваше съжаление, че не я срещна няколко дни — а не няколко часа — след като бе погребал жена си, за да му беше останало време да е насаме с разбитото си сърце. Нямаше да е спазил периода на траура — това беше за благородниците и монасите, не за простолюдието — но щеше да има малко време да привикне с липсата на Агнес, преди да започне да свиква да живее с Елън. Такива мисли не бяха му хрумвали в първите дни, когато заплахата от гладна смърт се бе съчетала с половата възбуда от Елън, за да доведе до главозамайване, все едно е дошъл краят на света. Но откакто си намери работа и сигурност, съжалението го глождеше. И понякога изглеждаше, че докато си мисли за Агнес, не само го терзаеше липсата й, а скърбеше и за отминалата си младост. Никога вече нямаше да бъде толкова наивен, толкова настървен, толкова жаден или толкова силен, както беше когато за първи път срещна и се влюби в Агнес.

Том довърши хляба си и напусна трапезарията преди другите. Отиде в църковния двор. Беше доволен от работата си тук: вече бе трудно да си представи, че квадратният двор е бил затрупан под грамада развалини едва преди три седмици. Единствените останали белези от катастрофата бяха няколко напукани каменни плочи в настилката, за които не бе успял да намери заместители.

Много прах имаше наоколо, обаче. Трябваше да се разпореди отново да пометат портиците и да напръскат след това с вода. Тръгна през срутената църква. В северния трансепт видя една почерняла греда с изписани в саждите думи. Том бавно ги прочете. Гласеше: „Алфред е прасе.“ Това значи бе разгневило Алфред. Доста много дърво от покрива не беше изгоряло на пепел и навсякъде се търкаляха почернели греди като тази. Том реши да задели група работници да съберат всички греди и да ги занесат до склада за дърва за огрев. „Направи мястото спретнато“, щеше да каже Агнес, щом предстоеше да дойде на посещение някоя важна особа. „Държа хората да са доволни, че Том ръководи.“ „Да, скъпа“, помисли си той. Усмихна се на себе си и се залови за работа.

Групата на Уейлрън Бигод бе забелязана на около миля отвъд полето. Бяха трима и препускаха здраво. Самият Уейлрън беше в челото, на черен кон и черното му наметало се вееше отзад. Филип и висшите манастирски служители чакаха пред конюшнята, за да ги срещнат с „добре дошли“.

Приорът беше разколебан в отношението си към Уейлрън. Уейлрън безспорно го беше подвел, като не му каза, че епископът е мъртъв. Когато разбра, Филип не беше знаел как да реагира. Все още не знаеше, но подозираше, че с недоволство нищо няма да се спечели. Все едно, целият този епизод беше засенчен от катастрофата с пожара. Просто Уейлрън много го притесняваше за в бъдеще.

Конят на епископа се оказа жребец, плашлив и лесно възбудим дори след няколкото мили езда. Държеше главата си изпъната надолу, когато той го подкара към конюшнята. Филип не одобри. Не прилягаше на духовни лица да яздят толкова бясно. Повечето Божии служители избираха кротки животни.

Уейлрън се метна плавно от конския гръб и подаде юздите на един от конярите. Филип го поздрави официално. Гостът се обърна и огледа развалините. Погледът му помръкна и той промълви:

— Скъп пожар е било това, Филип. — Изглеждаше искрено натъжен и това донякъде изненада домакина.

Преди да успее да отвърне, заговори Ремигий:

— Работа на дявола беше, милорд епископ.

— Тъй ли? Виж ти. Опитът ми сочи, че на дявола в такава работа обикновено му помагат монаси, които палят огньове в църквата, за да се сгреят на нощната литургия или оставят горящи свещи в камбанарията.

Филип го досмеша, като видя Ремигий съкрушен, но не можеше да остави намеците на Уейлрън да минат.

— Проведох разследване за възможните причини за пожара — рече той. — Никой не е палил огън в църквата онази нощ — сигурен съм, защото лично присъствах на полунощницата. И никой не се е качвал на покрива месеци преди това.

— Тогава какво е обяснението ви? Мълния? — попита Уейлрън скептично.

Филип поклати глава.

— Нямаше буря. Изглежда, че огънят е започнал от централната част. Оставихме горяща свещ на олтара, както обикновено. Възможно е олтарната покривка да се е подпалила и някоя искра да се е вдигнала от течението до дървения таван, който беше много стар и сух. — Филип сви рамене. — Не е много задоволително обяснение, но е най-доброто, което имам.