Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Боят е част от живота. Джак трябва да се научи да го поема или да го избягва. Не мога цял живот да го защитавам.

— Би могъл да го защитиш от собствения си син побойник!

Том потръпна. Мразеше да нарича Алфред побойник.

— Бих могъл, но няма — отвърна ядосано. — Джак трябва да се научи да се защитава сам.

— О, върви по дяволите! — каза Елън. Обърна се и си тръгна.

Том влезе в трапезарията. Дървената пристройка, където обикновено се хранеха ратаите, беше повредена от падането на югозападната кула, тъй че се хранеха в трапезарията, след като монасите приключеха и напуснеха. Той седна настрана от всички, тъй като не се чувстваше много общителен. Един кухненски слуга му донесе кана с ейл и няколко резена хляб в кошница. Топна парче хляб в ейла да го размекне и започна да яде.

Алфред беше голям момък с твърде много енергия, помисли си Том. Въздъхна над бирата си. Момчето наистина си беше побойник. Но щеше да се очовечи с времето. Междувременно той пък нямаше да накара децата си да се държат по специален начин с един новодошъл. Вече бездруго бяха принудени да се примирят с твърде много неща. Бяха изгубили майка си, тъпкали бяха пътищата, малко беше останало да умрат от глад. Нямаше да им налага още повече бреме, доколкото зависеше от него. Заслужили бяха малко милост. Джак просто трябваше да стои настрана от Алфред. Нямаше да му навреди.

Едно разногласие с Елън винаги го оставяше с натежало сърце. Бяха се карали няколко пъти, обикновено за децата, макар че това бе най-тежкия им спор досега. Когато тя се ядосаше и станеше враждебна, Том бързо забравяше как, съвсем допреди малко, бе изпитвал страстна любов към нея. Започваше да му прилича на сърдита непозната жена, натрапила се в мирния му живот.

Дори когато Елън беше най-ядосана, не му се искаше да си отиде, но все пак често си мислеше със съжаление за Агнес. Агнес беше до него през повечето му живот като възрастен и сега не го оставяше чувството, че нещо ужасно му липсва. Докато беше жива, той така и не беше си помислял, че е извадил голям късмет да я има, нито бе изпитвал благодарност към нея. Но сега, когато беше мъртва, му липсваше и той изпитваше срам, че я е приемал като нещо дадено от само себе си.

В спокойните мигове през деня, когато всичките му работници бяха получили указанията си и бяха залисани в работата си на обекта, а Том можеше да се залови с нещо, дето изискваше повече умение — да иззида наново някоя част от стена в църковния двор или да поправи колона в криптата — понякога повеждаше въображаеми разговори с Агнес. Най-вече й разказваше за Джонатан, новородения им син. Том виждаше детето почти всеки ден, докато го хранеха в кухнята или разхождаха из църковния двор, или го слагаха да спи в спалното помещение на монасите. Изглеждаше съвсем здраво и щастливо и никой, освен Елън, не знаеше, нито дори подозираше за специалния му интерес към него. Говореше си също тъй с Агнес за Алфред и за приор Филип, дори и за Елън, като й обясняваше чувствата си към тях, точно както щеше да го прави (освен за Елън), ако Агнес беше още жива. Говореше й и за плановете си за бъдещето също така: за надеждата си, че ще бъде нает тук за години напред и за мечтата си сам да планира и съгради новата катедрала. В ума си чуваше нейните отговори и въпроси. В различни моменти тя беше ту доволна, ту възхитена, окуражаваше го или ставаше подозрителна, или не одобряваше. Понякога чувстваше, че е права, понякога — не. Ако беше казал на някого за тези разговори щяха да решат, че общува с призрак и щяха да го подгонят свещеници със светена вода и заклинания за гонене на демони. Но той знаеше, че нищо свръхестествено няма в това, което ставаше. Просто я познаваше толкова добре, че можеше да си представи какво тя щеше да изпитва и какво щеше да каже почти във всяка ситуация.

В странни моменти тя идваше неканена в ума му. Докато белеше круша с ножа си за хранене за малката Марта, си спомняше как Агнес винаги се смееше на старанието му да обели кората на една непрекъсната ивица. Когато трябваше да напише нещо, си помисляше за нея, защото тя му беше предала всичко, което бе научила от баща си, свещеника. И си спомняше как го беше учила да подостри перото или да изпише думата caementarius, латинската дума за „зидар“. Докато миеше лицето си в неделите, натъркваше сапун на брадата си и си спомняше как, докато бяха млади, го учеше, че измиването на брадата ще пази лицето му от въшки и пришки. Не минаваше ден, без някоя дреболия да я върне ярко и живо в ума му.