Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Уейлрън кимна.

— Да разгледаме щетите по-отблизо.

Тръгнаха към църквата. Спътниците на Уейлрън бяха войник и един млад свещеник. Войникът остана да се погрижи за коня. Свещеникът придружи Уейлрън и го представиха на Филип като дякон Балдуин. Докато прекосяваха моравата към църквата, Ремигий хвана Уейлрън над лакътя да го спре и рече:

— Къщата за гости е непокътната, както виждате.

Всички спряха и се обърнаха. Филип се зачуди ядосано какво е намислил Ремигий. Като беше непокътната къщата за гости, защо трябваше да ги кара да спират и гледат натам? Жената на строителя вървеше от кухнята и всички я проследиха с погледи, докато се прибираше. Филип се озърна към Уейлрън. Изглеждаше леко стъписан. Напомни му онзи момент в епископския палат, когато Бигод пак я беше видял и изглеждаше едва ли не уплашен. Какво ли имаше около тази жена?

Епископът хвърли бърз поглед на Ремигий и кимна едва забележимо, а после се обърна към Филип.

— Кой живее там?

Филип беше съвсем сигурен, че я е познал, но отвърна:

— Майсторът строител и семейството му.

Уейлрън кимна и всички тръгнаха отново. Филип вече разбираше защо Ремигий бе насочил вниманието им към къщата за гости: искаше Уейлрън да види жената. Реши да я разпита при първа възможност.

Навлязоха сред руините. Група от седем-осем души, монаси и манастирски слуги, вдигаха полуизгоряла таванска греда под наставничеството на Том. Целият обект изглеждаше оживен, но подреден и спретнат. Филип усещаше, че атмосферата на трескава дейност говореше добре за него, въпреки че отговорността за това беше на строителя.

Том дойде да ги срещне. Извисяваше се над всички. Филип се обърна към Уейлрън с думите:

— Това е нашият майстор строител, Том. Вече успя да направи портиците и криптата годни за ползване. Много сме му благодарни.

— Помня ви — обърна се Уейлрън към зидаря. — Дойдохте при мен точно след Коледа. Нямах работа за вас.

— Вярно — отвърна Том с дълбокия си, дрезгав глас. — Може би Бог ме е запазил, за да помогна на приор Филип в неговата беда.

— Строител теолог — подигра се Уейлрън.

Посивялото от прах лице на Том леко се зачерви. Филип си помисли, че Уейлрън трябваше да е доста смел, за да се заяжда с толкова едър мъж. Нищо, че Уейлрън беше епископ, а Том — обикновен зидар.

— Каква е следващата ви стъпка тук? — попита Уейлрън.

— Трябва да обезопасим мястото, като съборим останалите стени, преди да са срутили върху някого — отвърна съвсем кротко строителят. — После трябва да разчистим обекта за новата църква. Колкото може по-скоро трябва да намерим високи дървета за греди на новия покрив — колкото по-дълго съхне дървото, толкова по-добър ще е покривът.

— Преди да почнем да сечем дървета — заговори припряно Филип, — трябва да намерим парите, с които да платим за тях.

— Ще поговорим по-късно за това — подхвърли Уейлрън загадъчно.

Репликата заинтригува Филип. Надяваше се, че Уейлрън има план как да се съберат средства за построяването на новата църква. Ако приоратът трябваше да разчита на собствените си източници, нямаше да може да се започне години занапред. Беше се тормозил над това в последните три седмици и все още не беше намерил решение.

Поведе групата по разчистената между развалините пътека към портиците. На епископа му трябваше само един поглед, за да се увери, че участъкът е в ред. Оттам продължиха и прекосиха моравата към къщата на приора в югоизточния ъгъл на манастирския двор.

Щом влязоха, Уейлрън смъкна наметалото си, седна и протегна бледите си длани над огъня. Брат Милий, магерникът, поднесе греяно вино в малки дървени купи. Високият гост отпи от своята и заговори на Филип:

— Хрумвало ли ви е, че Том Строителя може сам да е запалил пожара, за да си осигури работа?

— Да — отвърна Филип. — Но не смятам, че го е направил той. Трябвало е да влезе в църквата, която беше заключена добре.

— Може да е влязъл през деня и да се е скрил вътре.

— Но тогава нямаше да може да излезе, след като започна пожарът. — Филип поклати глава. Не това беше истинската причина, поради която беше сигурен в невинността на Том. — Все едно, не вярвам, че е способен на такова нещо. Той е умен човек — много повече, отколкото бихте могъл да си помислите в началото — но не е лукав. Ако беше виновен, мисля, че щях да го видя на лицето му, когато го погледнах в очите и го попитах как според него би могъл да е започнал пожарът.

Донякъде за негова изненада, Уейлрън се съгласи моментално.