Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Не виня момчето — отвърна тя спокойно. — И какво казват?

Той се надвеси над масата и заговори тихо.

— Казват, че си прелюбодейка. — Надяваше се никой да не го чуе.

— Прелюбодейка ли? — рече тя високо. — Ами ти? Тия монаси не знаят ли, че за прелюбодейството трябват двама?

Хората, които седяха наблизо, взеха да се смеят.

— Шшт — сепна се Том. — Казват, че трябва да се оженим.

Тя го изгледа твърдо.

— Ако това беше всичко, нямаше да гледаш толкова гузно, Том Строителю. Кажи ми останалото.

— Искат да си изповядаш греха.

— Двулични перверзници — процеди тя отвратена. — По цяла нощ си бъркат един друг в задниците, а после имат наглостта да казват, че това, което правим ние, било грях.

Това предизвика още смях. Хората спряха разговорите си и заслушаха Елън.

— Просто говори тихо — замоли я Том.

— Предполагам, че искат и да се покая. Всичко е за унижението. Какво искат да направя? Хайде, кажи ми истината, не можеш да излъжеш вещица.

— Не казвай това! — изсъска Том. — Още повече влошава нещата.

— Тогава ми кажи.

— Искат да живеем разделено една година, а ти трябва да останеш целомъд…

— Да му пикая на това! — извика Елън.

Вече всички ги гледаха.

— Да ти пикая и на тебе, Том Строителю — каза тя. Разбра, че си има публика. — Да ви пикая и на вас всичките. — Повечето хора се захилиха. Трудно беше да се обидят, може би защото изглеждаше толкова хубава с почервенялото лице и широко отворените й златни очи. Тя се изправи. — Да му пикая на приората Кингсбридж! — Скочи на масата и избухнаха ръкопляскания. Тя тръгна по дългия плот. Обядващите задърпаха паници и чаши с ейл от пътя й и я съпроводиха със смях. — Да му пикая на приора! — каза тя. — Да му пикая на помощник-приора и на сакриста, и на кантора, и на ковчежника, и на всичките им вули и грамоти, и на сандъците им, пълни със сребърници! — Стигна до края на масата. До нея имаше друга, по-малка, където някой сядаше и четеше на глас по време на монашеския обяд. На масата лежеше разтворена книга. Елън скочи от трапезната маса на тази за четене.

Изведнъж Том се досети какво се канеше да направи.

— Елън! — извика й. — Недей, моля ти се…

— Да му пикая на Правилото на Свети Бенедикт! — ревна тя с цяло гърло. После надигна полата си, сви колене и уринира върху книгата.

Мъжете зареваха от смях, заблъскаха по масите, викаха и свиреха, запляскаха с ръце и затропаха. Том не беше сигурен дали споделяха презрението на Елън към Правилото или просто се забавляваха от гледката с една красива жена, която се разголва така. Имаше нещо съблазняващо в безсрамната й вулгарност, но също толкова възбуждащо бе да видиш как някой открито се подиграва с книгата, покрай която монасите се държаха така досадно сериозни. Каквато и да бе причината, бяха във възторг.

Тя скочи от масата сред гръм от ръкопляскания и избяга през вратата.

Всички заговориха едновременно. Никой изобщо не беше виждал нещо подобно досега. Том беше ужасен и притеснен — знаеше, че последствията щяха да са жестоки. И все пак, част от него си мислеше: „каква жена!“

Джак скочи след миг и затича след майка си, със следа от усмивка на подутото си лице.

Том се озърна към Алфред и Марта. Алфред гледаше объркано, а момичето се подхилваше.

— Хайде, вие двамата — каза им и напусна с тях трапезарията.

Когато излязоха навън, Елън не се виждаше никаква. Прекосиха моравата към къщата за гости и я намериха там. Седеше на стола и го чакаше. Беше облякла наметалото си и държеше голямата си кожена торба. Изглеждаше хладна, спокойна и сдържана. Сърцето на Том изстина като видя торбата й, но се престори, че не я е забелязал.

— Ще се плаща адски — промълви той.

— Не вярвам в ада — рече тя.

— Надявам се да разрешат да се изповядаш и покаеш.

— Няма да се изповядвам.

Самообладанието му рухна.

— Елън, не тръгвай…

Изглеждаше тъжна.

— Слушай, Том. Преди да те срещна си имах храна за ядене и място за живеене. Бях в безопасност и сигурност, и се справях сама. Нямах нужда от никого. Откакто бях с теб, бях по-близо до гладната смърт от когато и да било през живота си. Ти сега си намери работа, но никаква сигурност няма в нея. Приоратът няма пари да строи нова църква и до другата зима може отново да хванеш пътя.

— Филип все някак ще събере пари — каза Том. — Сигурен съм.

— Не можеш да си сигурен.

— Ти не вярваш — каза той с горчивина. И изведнъж, преди да е успял да се спре, добави: — Ти си също като Агнес, не вярваш в моята катедрала.