Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Но тя беше горда. Можеше да се окаже твърде горда, за да се върне, дори да го иска.

Той скочи от стола. Трябваше да й каже каквото му бе на ума. Излезе от къщата. Тя беше при портата на приората, сбогуваше се с Марта. Том затича покрай конюшнята и я догони.

Усмихна му се с тъга.

— Довиждане, Том.

Взе ръцете й.

— Нали ще се върнеш един ден? Просто за да ни видиш? Ако знам, че не си отиваш завинаги, че ще мога да те видя отново някога, макар и съвсем за малко… ако знам това, мога да го понеса.

Тя се поколеба.

— Моля те?

— Добре — отрони тя.

— Закълни се.

— Не вярвам в клетви.

— Но аз вярвам.

— Добре. Заклевам се.

— Благодаря ти.

Придърпа я нежно към себе си. Тя не се възпротиви. Прегърна я и самообладанието му рухна. Сълзите потекоха по лицето му. Накрая жената се отдръпна. Пусна я с неохота. Тя се обърна към портата.

В този момент откъм конюшнята се разнесе шум като от буен и непослушен кон, тъпчещ на място и пръхтящ. Всички неволно се обърнаха. Беше черният жребец на Уейлрън Бигод, а епископът се канеше да го яхне. Очите му се кръстосаха с тези на Елън и той замръзна.

В този момент тя запя.

Том не знаеше песента, макар да я беше чувал да я пее често. Мелодията беше ужасно тъжна. Думите бяха на френски, но той ги разбираше съвсем добре.

Строителят извърна поглед от нея и се вгледа в епископа. Уейлрън беше уплашен. Устата му бе зяпнала, очите — разширени, лицето му — смъртно бледо. Том се смая: защо една простичка песен имаше силата да уплаши такъв човек?

Елън извика:

— Сбогом, Уейлрън Бигод. Оставям Кингсбридж, но не оставям тебе. Ще бъда с теб в сънищата ти.

„И в моите“, помисли Том.

За миг всички сякаш застинаха.

Елън се обърна, хванала Джак за ръката. Хората на двора ги загледаха в мълчание, докато тя крачеше през портите на манастира, а после се стопи в сгъстяващия се мрак.

След като Елън си отиде, неделите в къщата за гости станаха много кротки. Алфред риташе топка със селските момчета в ливадата отвъд реката. Марта, на която й беше мъчно за Джак, си играеше игри наужким. Събираше наужким зеленчуци, правеше супа наужким и обличаше кукла. Том работеше над плана на катедралата.

Беше намекнал веднъж-дваж на Филип, че трябва да помисли що за църква иска да построи, но приорът не му обърна внимание или пък бе предпочел да пренебрегне намека. Имаше много неща на ума си. Но Том не мислеше почти за нищо друго, особено в неделите.

Обичаше да седи отсам вратата на къщата за гости и да гледа над моравата към развалините на катедралата. Понякога нахвърляше скици върху восъчна табличка, но повечето работа беше в ума му. Знаеше, че за повечето хора бе трудно да си представят материални обекти и сложни пространства, но за него самия винаги беше лесно.

Беше спечелил доверието и благодарността на Филип с начина, по който се бе справил с развалините, но приорът все още гледаше на него като на търсещ работа зидар. Не беше го убедил, че е способен да планира и да построи катедрала.

Една неделя, около два месеца след като Елън си замина, се почувства готов да започне рисунките.

Направи подложка от оплетени тръстики и гъвкави клонки, около три на две стъпки. Сложи дървени страни на подложката, за да има издигнати ръбове, като тава. След това направи гасена вар, смеси я с малко количество силен гипс и напълни тавата със сместа. Докато замазката се втвърдяваше, начерта линии в нея с игла. Използва железния си, една стъпка дълъг линеал за прави линии, ъгълника си за прави ъгли и пергела си — за извити.

Щеше да направи три рисунки: вертикален разрез, за да обясни как е конструирана църквата; частичен разрез, за да илюстрира красивите й пропорции; план, за да покаже разпределението. Започна с вертикалния разрез.

Представи си, че катедралата е като дълъг самун хляб, после отряза кората при западния край, за да се вижда отвътре и започна да рисува.

Беше много просто. Нарисува висок свод с плосък връх. Това беше корабът, видян от края. Щеше да има плосък дървен таван, като старата църква. На Том много му се искаше да съгради извит каменен свод, но знаеше, че Филип не би могъл да си го позволи.