Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— О, Том, ако бях само аз, щях да остана — каза тя тъжно. — Но погледни сина ми.

Том погледна Джак. Лицето му беше посиняло от натъртеното, ухото му се беше подуло два пъти повече от нормалното, ноздрите му бяха пълни със съсирена кръв и имаше счупен преден зъб.

— Страхувах се, че ще отрасне като диво животно, ако останем в гората — каза тя. — Но ако това е цената да се научи да живее с други хора, твърде висока е. Затова се връщам в гората.

— Не казвай това — помоли я той отчаяно. — Хайде да поговорим. Не взимай припряно решение…

— Не е припряно. Не е припряно, Том. — Каза го с много тъга. — Толкова съм тъжна, че дори не мога да се ядосам вече. Наистина исках да бъда твоя жена. Но не на каквато и да е цена.

Ако Алфред не беше гонил Джак, нищо от това нямаше да се е случило, помисли си Том. Но беше само момчешка свада, нали? Или Елън беше права като му каза, че е сляп за Алфред. Започваше да чувства, че е грешал. Може би трябваше да се държи по-твърдо със сина си. Момчешките свади бяха едно, но Джак и Марта бяха по-малки от Алфред. Може би все пак беше побойник.

Но вече бе твърде късно да промени станалото.

— Остани в селото — замоли я той. — Изчакай малко да видим какво ще стане.

— Не мисля, че монасите ще ми позволят вече.

Осъзна, че е права. Селото беше собственост на приората и всички домакини плащаха наем на монасите — обикновено под формата на няколко дни труд — и монасите можеха да откажат да приютят всеки, който не им харесваше. Трудно можеше да бъдат обвинени, ако отхвърлеха Елън. Тя си беше взела решението и буквално бе пикала на всякаква възможност да се откаже.

— Ще тръгна с теб тогава. Манастирът вече ми дължи седемдесет и два пенса. Ще поемем отново по пътя. Преживяхме преди…

— А децата ти? — кротко попита тя.

Том си спомни как Марта беше плакала от глад. Знаеше, че не може да я принуди да премине отново през това. А го имаше и бебето му, Джонатан, което живееше тук с монасите. „Не искам да го оставя отново“, помисли си Том. „Веднъж го направих и се мразех за това“.

Но не можеше да понесе мисълта, че ще загуби Елън.

— Не се разкъсвай — каза му тя. — Не желая пак да тъпча пътищата с теб. Това не е решение — ще сме по-зле, отколкото бяхме, във всяко отношение. Ще се върна в гората и ти няма да дойдеш с мен.

Том се втренчи в нея. Искаше му се да повярва, че не го казва сериозно, но изражението на лицето й говореше обратното. Не можеше да измисли нищо повече, с което да я спре. Отвори уста да заговори, но не излязоха думи. Чувстваше се безпомощен. Тя дишаше задъхано, гърдите й се вдигаха и спадаха от вълнение. Щеше му се да я докосне, но чувстваше, че тя не го иска. „Може би никога повече няма да я прегърна“, помисли си. Трудно му бе да го повярва. От толкова седмици беше лягал с нея всяка нощ и я беше докосвал с такава близост, че все едно себе си бе докосвал. А сега изведнъж това му бе забранено и тя изглеждаше тъй чужда.

— Не гледай толкова тъжно — промълви Елън. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не мога да го избегна. Тъжен съм.

— Съжалявам, че те направих толкова нещастен.

— Не съжалявай за това. Съжалявай, че ме направи толкова щастлив. От това боли, жено. Че ме направи толкова щастлив.

От устните й се изтръгна хлип. Обърна се и напусна без дума повече.

Джак и Марта излязоха след нея. Алфред се поколеба, изглеждаше смутен, но и той ги последва.

Том остана зяпнал в стола, който бе оставила. „Не, не може да е вярно, тя не ме оставя.“

Седна в стола. Беше все още топъл от тялото й, тялото, което обичаше толкова много. Стегна лицето си, за да спре сълзите.

Знаеше, че сега не може да я разубеди. Тя никога не се двоумеше: беше човек, който взима решение и действа.

Но можеше да съжали след време.

Вкопчи се в тази сламка надежда. Знаеше, че тя го обича. Това не беше се променило. Едва предната нощ тя се бе любила трескаво, като човек, който иска да утоли ужасна жажда. А след като той се задоволи, беше се превъртяла върху него и продължи, целуваше го жадно, стенеше задъхано в брадата му, докато свършваше отново и отново, докато насладата толкова я изтощи, че не можеше повече. И не й харесваше просто да се любят. Радваше се да са непрекъснато заедно. Говореха постоянно, много повече, отколкото той с Агнес си бяха говорили в първите години. „Ще й липсвам точно толкова, колкото тя ще липсва на мен“, помисли си той. „След време, щом ядът й отмине и потъне в ново ежедневие, ще зажаднее за някой, с когото да говори, здраво тяло, което да гали, брадато лице, което да целува. Тогава ще се сети за мен“.