Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Вярвам, че сте прав — рече той. — Някак си не го виждам да пали църква. Просто не е този тип.

— Може би никога няма да разберем със сигурност как е започнал пожарът — каза Филип. — Но трябва да решим проблема как да намерим пари за строежа на нова църква. Не знам…

— Да — прекъсна го Уейлрън и вдигна ръка, за да го спре. Обърна се към другите в стаята. — Трябва да поговоря насаме с приор Филип. Оставете ни, ако обичате.

Филип се заинтригува. Не можеше да си представи защо Уейлрън ще иска да говори с него насаме за това.

— Преди да си тръгнем, лорд епископ — заговори Ремигий, — има нещо, което братята ме помолиха да ви кажа.

Сега пък какво? — помисли си Филип.

Уейлрън вдигна скептично вежди.

— А защо трябва да молят вас, а не вашия приор да постави въпрос пред мен?

— Защото приор Филип е глух за оплакването им.

Филип се ядоса и в същото време се озадачи. Никакво оплакване не беше имало. Ремигий просто се опитваше да го постави в неудобно положение, разигравайки сцена пред новоизбрания епископ. Улови питащия поглед на Уейлрън и сви рамене, стараейки се да си придаде равнодушен вид.

— Нямам търпение да чуя какво е оплакването. Моля продължете, брат Ремигий — стига да сте напълно убеден, че въпросът е толкова важен, та да изисква вниманието на епископа.

— Има една жена, която живее в приората — каза Ремигий.

— О, не пак с това — изпъшка Филип отегчено. — Тя е жената на строителя и живее в къщата за гости.

— Тя е вещица — каза Ремигий.

Филип се зачуди защо го правеше. Ремигий вече беше яхвал този кон и бе паднал от него. Въпросът бе спорен, но приорът имаше властта и Уейлрън бе длъжен да го подкрепи, освен ако държеше да се меси всеки път, щом Ремигий изрази несъгласие с по-старшия си брат.

— Не е вещица — каза той отегчено.

— Разпитахте ли жената? — попита Ремигий настойчиво.

Филип си спомни, че беше обещал да я разпита. Така и не беше го сторил. Беше видял съпруга й и му бе казал да я предупреди да не се набива на очи, но всъщност не беше говорил лично с жената. Жалко, наистина, защото това бе дало възможност на Ремигий да набере точка. Но не беше и кой знае каква точка, и Филип беше сигурен, че това не би могло да накара епископа да вземе страната на бунтовния брат.

— Не съм я разпитвал — призна той. — Но няма никакво доказателство за вещерство и цялото семейство са честни хора и християни.

— Тя е вещица и прелюбодейка — заяви Ремигий, със зачервено от праведно възмущение лице.

— Какво? — избухна Филип. — С кого прелюбодейства?

— Със строителя.

— Той е мъжът й, глупако!

— Не, не е — заяви победоносно Ремигий. — Те не са женени и се познават едва от месец.

Филип беше съкрушен. Изобщо не беше очаквал това. Ремигий го беше хванал напълно неподготвен.

Ако Ремигий казваше истината, то жената формално беше прелюбодейка. Такъв вид прелюбодеяние обикновено се подминаваше, защото много двойки не бързаха да потърсят свещеническата благословия за съюза си, преди да са поживели известно време заедно, често докато бъде заченато първото дете. Всъщност в много бедни или отдалечени краища на страната не малко двойки живееха като мъж и жена десетилетия наред и раждаха деца, а след това изненадваха някой гостуващ свещеник с молба да официализира брака им, когато вече са им се родили внуци. Но едно беше енорийски свещеник да прояви снизхождение сред бедни селяци в окрайнините на Християнството, а съвсем друго, когато важен служител на приорат извършва същия акт в границите на манастира.

— Какво те кара да мислиш, че не са венчани? — попита Филип скептично, макар да се чувстваше убеден, че Ремигий е проверил фактите, преди да отвори дума за това пред епископа.

— Намерих синовете им да се бият и те ми казаха, че не са братя. Тогава цялата работа излезе наяве.

Приорът се разочарова от Том. Прелюбодеянието беше съвсем обичаен грях, но бе особено противен за монасите, които се бяха отрекли от всякакви плътски съблазни. Как можеше строителят да стори такова прегрешение? Трябваше да е съобразил, че ще е омразно за Филип. Изпитваше дори повече яд към Том, отколкото към Ремигий. Но Ремигий беше постъпил подло. Филип го запита:

— Защо не каза на мен, твоя приор, за това?

— Чух го едва тази сутрин.

Приорът се отпусна в стола си победен. Ремигий го беше изложил лошо. Чувстваше се глупаво. Това бе отмъщението на Ремигий заради поражението му при избора. Филип погледна Уейлрън. Оплакването бе направено към него: сега епископът можеше да изрече присъда.