Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Откъсна погледа си.

— Всички ли са тук? — извика високо. — Ако се сетите, че някой липсва, кажете му името.

— Кътбърт Белоглавия — подвикна някой.

— Той пази мощите на светеца. Някой друг?

Нямаше друг.

Филип се обърна към Милий.

— Преброй монасите, за да сме сигурни. Трябва да са четирийсет и пет, с теб и мен. — Знаеше, че може да се довери на Милий, затова го зачеркна от ума си и се обърна към Том Строителя. — Семейството ти тука ли е?

Том кимна и посочи. Стояха до стената на къщата за гости: жената, порасналият син и двете малки. Малкото момче хвърли уплашен поглед към Филип. Трябваше да е ужасно преживяване за тях, помисли си той.

Сакристът седеше на обкования с желязо сандък със съкровището. Филип беше забравил за това — изпита облекчение като го видя и го заговори:

— Брат Андрю, ковчегът на Свети Адолфус е зад трапезарията. Вземи няколко братя да ти помогнат и го отнесете… — Помисли за миг. Най-безопасното място може би беше резиденцията на приора. — Отнесете го в моята къща.

— В твоята къща? — възрази Андрю. — Реликвите трябва да са под моята грижа, не твоята.

— Тогава трябваше да ги спасиш от църквата! — кипна Филип. — Прави каквото казвам, без повече приказки!

Сакристът тръгна с неохота, ядосан.

— Побързай, човече — подвикна Филип след него, — или ще те лиша от поста тук и веднага! — Обърна гръб на Андрю и заговори на Милий. — Колко са?

— Четирийсет и четири, плюс Кътбърт. Единайсет послушници. Петима гости. Всички са налице.

— Слава на Господа. — Филип погледна към бушуващия пожар. Изглеждаше почти чудо, че всички са живи и никой не бе пострадал. Усети, че е изтощен, но беше прекалено загрижен, за да може да седне и да отдъхне. — Има ли още нещо ценно за спасяване? — попита. — Имаме съкровището и реликвите…

Алън, младият ковчежник каза:

— Ами книгите?

Филип простена. Разбира се. Книгите. Пазеха ги в заключен шкаф в източния портик, до вратата на катедралния съвет, където монасите можеха да ги вземат по време на часовете за учение. Щеше да е ужасно дълго да изпразнят шкафа книга по книга. Може би няколко силни млади мъже щяха да могат да вдигнат целия шкаф и да го отнесат на безопасно място. Огледа наоколо. Сакристът беше избрал шестима монаси да се справят с ковчега и те вече бяха тръгнали през моравата. Филип подбра трима млади монаси и трима от по-възрастните послушници, и им каза да го последват.

Закрачи обратно през откритото пространство пред горящата църква. Беше твърде уморен, за да тича. Минаха между мелницата и пивоварната и заобиколиха отзад покрай кухнята и трапезарията. Кътбърт Белоглавия и сакристът организираха преместването на ковчега. Филип поведе групата си по прохода между трапезарията и спалното и под южната арка в църковния двор.

Усети веднага горещината на огъня. Големият книжен шкаф имаше резба на вратите, която изобразяваше Мойсей и каменните скрижали. Филип накара младите да наклонят шкафа напред и да го вдигнат на раменете си. Понесоха го покрай двора към южната арка. Там приорът се спря и погледна назад, докато те продължиха напред с товара си. Сърцето му се изпълни със скръб при гледката на разрушената църква. Вече имаше по-малко дим и повече пламъци. Цели участъци от покрива бяха изчезнали и пред очите му централната част сякаш хлътна надолу. Той разбра какво щеше да последва. Прозвуча оглушителен трясък, по-силен от всичко, което бе станало досега и покривът на южния трансепт пропадна навътре. Филип изпита болка все едно, че собственото му тяло гореше. След миг стената на трансепта сякаш се изду над портиците. „Господ да ни е на помощ, ще се срути“, помисли си приорът. Когато каменният зид започна да рухва и да се пръска, осъзна, че пада към него и се обърна, за да побегне. Но преди да е направил и три стъпки, нещо го удари в тила и той изгуби съзнание.

За Том бушуващият пожар, който унищожаваше катедралата в Кингсбридж, беше лъч надежда.

Гледаше над моравата към огромните пламъци, които изригваха нагоре във въздуха от развалините на църквата и единственото, което можеше да си помисли бе, че това означава работа.

Мисълта се беше затаила някъде дълбоко в ума му, откакто беше излязъл със сънени очи от къщата за гости и беше видял смътното сияние в прозорците на църквата. През цялото време, докато беше изкарвал бързо монасите далече от опасността и тичаше в горящата сграда, за да намери приор Филип, докато изнасяше навън ковчега на светеца, сърцето му се пръскаше от безсрамен, щастлив оптимизъм.