Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

След като вече имаше време да помисли, му хрумна, че не бива да бъде щастлив заради изгарянето на църква. Но пък никой не беше пострадал и съкровището на манастира беше спасено, а храмът бездруго беше стар и се срутваше. Тъй че защо да не се радва?

Младите монаси се връщаха през моравата, понесли на гърбовете си тежкия шкаф с книги. „Единственото, което трябва да направя“, помисли си Том, „е да се погрижа да получа работата с пресъграждането на катедралата. А моментът да говоря с приор Филип за това е точно сега“.

Филип обаче не се оказа между носачите. Когато се озоваха до къщата за гости, смъкнаха шкафа на земята.

— Къде е приорът ви? — попита ги Том.

Най-старият от тях се озърна назад изненадан.

— Не знам. Мислех, че е зад нас.

Може би се е задържал назад, за да погледа пожара, реши строителят. Но може би беше в беда.

Без повече суетене затича през моравата и покрай задната стена на магерницата. Надяваше се Филип да е добре, не само защото изглеждаше добър човек, а и защото беше закрилникът на Джонатан. Без него не се знаеше какво може да стане с бебето.

Намери го в прохода между трапезарията и спалното помещение. За облекчение на Том, приорът седеше изправен, изглеждаше замаян, но не беше пострадал. Помогна му да се изправи на крака.

— Нещо ме удари в главата — тихо промълви той.

Строителят погледна зад него. Южният трансепт беше паднал в църковния двор.

— Имате късмет, че сте жив — каза му. — Бог трябва да има цел за вас.

Филип тръсна глава, за да проясни ума си.

— Припаднах за миг. Вече съм добре. Къде са книгите?

— Отнесоха ги до къщата за гости.

— Да се връщаме.

Том го подхвана под мишницата. Приорът не беше пострадал зле, но беше замаян.

Докато се върнат до къщата, пожарът в църквата вече беше попреминал и пламъците бавно изгасваха. Но Том все пак виждаше съвсем ясно лицата на хората и с лека изненада осъзна, че вече се съмва.

Филип отново се зае с организирането на нещата. Каза на Милий Магерника да направи каша за всички и заръча на Кътбърт Белоглавия да отвори бъчва със силно вино, за да се стоплят, докато чакат. Заповяда да разпалят огъня в къщата за гости и по-старите монаси влязоха да се скрият от студа. Заваля, вятърът взе да навява леденостудени пелени от дъжд и пламъците в разрушената църква бързо изтляха.

Когато всички отново се разшетаха, приор Филип се отдалечи от къщата за гости и тръгна към храма. Том го видя и го последва. Успееше ли да се справи добре с това, можеше да работи тук с години.

Филип стоеше загледан към доскорошния западен край на катедралата и клатеше тъжно глава все едно, че собственият му живот е рухнал в развалини. Том застана смълчан до него. След малко приорът отново тръгна покрай северната страна на сградата през гробищата. Строителят закрачи с него и заоглежда щетите.

Северната стена на кораба все още стоеше, но северният трансепт и част от канцела бяха паднали. Църквата все още имаше източен край. Завиха покрай него и погледнаха към южната стена. По-голямата й част се бе срутила и южният трансепт беше рухнал в църковния двор. Пристройката на катедралния съвет още стоеше.

Стигнаха до свода, който водеше към източния портик на двора. Там ги спря купчината отломки. Изглеждаше пълна бъркотия, но опитното око на майстора успя да види, че самите портици не бяха пострадали много зле, само бяха заровени под нападалите руини. Заизкачва се върху натрошените камъни, докато успя да погледне вътре в църквата. Точно зад олтара имаше полускрито стълбище, което водеше към криптата, която се намираше под хора. Надникна вътре и огледа каменния под за следи от напукване. Не видя такива. Имаше добър шанс криптата да е оцеляла непокътната. Нямаше да го каже на Филип засега: щеше да спести добрата новина за критичен момент.

Филип беше отишъл до задната страна на спалното помещение. Том побърза да го догони. Сградата не бе пострадала. Продължиха напред и откриха, че повечето други манастирски постройки бяха общо взето непокътнати: трапезарията, кухнята, пекарната и пивоварната. Приорът можеше и да намира някаква утеха в това, но изражението му остана скръбно.

Приключиха обиколката там, откъдето бяха започнали, пред разрушения западен край, след като бяха описали пълен кръг около манастирския двор, без да си кажат дума. Филип въздъхна тежко и наруши мълчанието.

— Дяволът направи това.

„Това е моят миг“, каза си Том. Пое си дълбоко дъх и рече: