Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

„Все още бих могъл да го загася“, помисли си Джак.

Подпалките изгаряха малко прекалено бързо. Така щяха да догорят преди покривната греда да е започнала да тлее. Момчето припряно насъбра още боклук и го струпа отгоре. Пламъците се разраснаха. „Все още бих могъл да го потуша“, каза си. Катранът, с който беше покрита гредата, започна да почернява и да дими. Сметта догаряше. „Мога просто да оставя огъня да си угасне сега“. После видя, че самата пътека гори. „Сигурно все още бих могъл да потуша огъня с наметалото си“. Вместо това хвърли още подпалки в пламъците и загледа как се разгарят.

Въздухът стана горещ и пушлив в малкия ъгъл на стрехите, макар че само на педя разстояние от другата страна на покрива беше леденостудено. Някои от по-малките греди, за които бяха наковани оловните плочи, започнаха да горят. И най-сетне, нагоре от масивния главен мертек, запълзя малък пламък.

Катедралата гореше.

Вече беше станало. Връщане нямаше.

Джак се уплаши не на шега. Изведнъж му се дощя бързо да излезе навън и да се прибере в къщата за гости. Прииска му се да е загърнат в наметалото си, присвит в сламата и стиснал очи, докато другите дишат равно около него.

Тръгна обратно по пътеката.

Когато стигна до края, погледна през рамо назад. Огънят се разпространяваше изненадващо бързо, може би заради катрана, с който бе покрито дървото. Всички малки греди пламтяха, главните мертеци започваха да горят и пожарът настъпваше по пътеката. Джак му обърна гръб.

Сниши се в кулата и заслиза по стъпалата, после затича по галерията над крилото и забърза по спиралното стълбище до пода на храма. Втурна се към вратата, през която бе влязъл.

Беше заключена.

Разбра колко глупав е бил. Монасите бяха отключили вратата, когато влязоха, тъй че естествено я бяха заключили отново на излизане.

В гърлото му се надигна страх като горчива буца. Беше подпалил църквата, а сега се оказа заключен вътре.

Надви паниката си и се помъчи да помисли разумно. Беше опитал всяка врата отвън и беше открил, че всички са заключени. Но може би някоя от тях беше затворена с резета, а не с ключалки, тъй че можеше да се отвори отвътре.

Забърза през централната част към северния трансепт и огледа вратата в северния портик. Имаше ключалка.

Затича из тъмния храм към западната му страна и опита всеки един от големите входове за богомолците. И трите врати бяха заключени с ключове. Накрая опита малката врата, която водеше към южното крило от северната пътека на вътрешния двор. Тя също се оказа заключена.

Искаше му се да завика, но това нямаше да помогне. Погледна нагоре към дървения таван. Дали си го въобразяваше или наистина виждаше на смътната лунна светлина малък дим да се вдига от покрива близо до ъгъла на южния трансепт?

„Какво ще правя сега?“

Щяха ли монасите да нахлуят и да потушат огъня, тъй уплашени, че да не забележат едно малко момче, което се промъква навън през вратата? Или веднага щяха да го забележат, да го сграбчат и да закрещят обвинения? А може би щяха да спят в пълно неведение, докато цялата сграда се срине и Джак остане затрупан под каменната грамада?

В очите му избиха сълзи и той съжали дълбоко, че изобщо допря пламъка на свещта до онази купчина смет.

Огледа диво наоколо. Ако отидеше до някой прозорец и започнеше да пищи, щеше ли да го чуе някой?

Отгоре се чу пукот. Погледна натам и видя, че в дървения таван се беше появила дупка, от която се показваше една паднала греда. Дупката приличаше на червено петно на черен фон. След миг се чу нов пукот и огромен мертек рухна право през тавана и падна, като се превъртя веднъж във въздуха и се стовари на пода с грохот, от който мощните колони на кораба се разтърсиха. След него се изсипа дъжд от искри и горящи въглени. Джак се вслуша за викове, крясъци за помощ или ек на камбана, но не се случи нищо. Трясъкът не беше чут. А щом това не ги беше събудило, със сигурност нямаше да чуят и писъците му.

„Ще умра тук“, помисли си той обезумял. „Ще изгоря или ще ме премажат камъните, освен ако не измисля някакъв изход!“

Помисли си за падналата кула. Беше я огледал отвън и не бе видял проход към вътрешността, но тогава беше предпазлив от страх да не падне и да не предизвика свличане. Може би ако погледнеше отново, този път отвътре, щеше да види нещо, което му е убягнало. И може би отчаянието щеше да му помогне да се провре навън оттам, където не бе видял отвор.

Затича към източния край. Блясъкът на огъня, който идваше от дупката в тавана, в съчетание с пламъците, които облизваха падналата на пода греда, грееше по-силно от луната и аркадата на кораба изглеждаше обкантена със злато вместо със сребро. Джак огледа купа камъни от някогашната северозападна кула. Като че ли образуваха плътна стена. Нямаше никакъв изход пред него. Колкото и да бе глупаво, отвори уста и изрева „Мамо!“ с цяло гърло, макар да знаеше, че никой няма да го чуе.