Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Озова се в квадратен двор с морава в средата и покрити с навеси пътеки около него. Светлият камък на арките беше призрачно бял на лунната светлина, а засенчените пътеки бяха непроницаемо тъмни. Джак изчака за миг, докато очите му привикнат.

Беше влязъл откъм източната страна на квадрата. Вляво от себе си видя вратата за залата на катедралния съвет. Още по наляво, в южния край на източната алея, забеляза срещу себе си друга врата, която според него водеше към спалното на монасите. От дясната му страна имаше врата, която водеше към южния неф на църквата. Опита я. И тя бе заключена.

Тръгна по северния портик, където намери врата към кораба на църквата. Тя също се оказа заключена.

На западния портик нямаше нищо, докато стигна югозападния ъгъл, където намери вратата за трапезарията. Колко много храна трябваше да се намира, помисли си той, за да се хранят всички тези монаси всеки ден. Наблизо имаше чешма с басейн: монасите измиваха ръцете си преди ядене.

Продължи по южния портик. В средата на пътеката имаше арка. Джак свърна през нея и се озова в един малък проход, с трапезарията от дясната му страна и спалното от лявата. Представи си всички монаси, дълбоко заспали на пода от другата страна на каменната стена. А в края на прохода нямаше нищо, освен един разкалян склон, отвеждащ към реката. Джак се задържа там за миг, загледан към водата на стотина крачки пред него. Без никакъв особен повод си спомни една история за рицар, комуто отрязали главата, но продължил да живее и неволно си представи как безглавият рицар излиза от водата и тръгва нагоре по склона към него. Нищо нямаше там, но все пак се уплаши. Обърна се и изтича обратно в портиците. Там се почувства по-безопасно.

Поколеба се под арката, загледан в огрения от лунна светлина четириъгълник. Трябваше да има начин да се промъкне в такава голяма сграда, чувстваше той, но не можеше да измисли къде още да погледне. В известен смисъл това го радваше. Беше мислил да направи нещо ужасно опасно и ако се окажеше невъзможно — толкова по-добре. От друга страна го ужасяваше мисълта да напуснат манастира и да хванат отново пътя на заранта: безкрайното вървене, глада, разочарованието и яда на Том, сълзите на Марта. Всичко това можеше да се избегне само с една малка искричка от кремъка, който носеше в кесийката си на колана!

В края на полезрението му нещо се раздвижи. Той се сепна и сърцето му заби по-бързо. Извърна глава и видя, за свой ужас, призрачна фигура със свещ в ръката, която се плъзгаше безшумно по източната алея към църквата. В гърлото му се надигна писък и той едва успя да го потуши. След първата фигура се появи друга. Джак се отдръпна навътре в арката да не го видят, вдигна юмрук към устата си и го захапа, за да не извика на глас. До ушите му стигна зловещ стенещ звук. Зяпна в пълен ужас, а след това изведнъж го осени: това, което виждаше, бе процесия на монаси, тръгнали от спалнята към църквата за среднощната служба и пеещи църковен химн по пътя си. Паническото чувство се задържа още миг, дори след като се беше досетил какво вижда. След това вълната на облекчение го заля и той затрепери неудържимо.

Монахът в челото на процесията отключи вратата към църквата с грамаден железен ключ. Останалите влязоха един по един. Никой не се обърна, за да погледне в неговата посока. Повечето изглеждаха полузаспали. Не затвориха храмовата врата след себе си.

Когато отново се съвзе, Джак разбра, че вече може да влезе.

Коленете му бяха твърде омекнали, за да може да върви.

„Бих могъл просто да вляза“, каза си той. „Не съм длъжен да правя каквото и да било, като вляза вътре. Ще погледна да видя дали е възможно да се стигне до покрива. Може да не го запаля. Само ще погледна“.

Пое си дълбоко дъх, а след това излезе изпод арката и запристъпва тихо през четириъгълника. Поколеба се пред отворената врата и надникна вътре. Имаше свещи на олтара и в хора, където стояха монасите, но светлините хвърляха само малки петна в средата на голямото празно пространство, а стените и проходите оставаха в дълбок сумрак. Един от монасите правеше нещо непонятно при олтара, а другите от време на време измърморваха неразбираеми монотонни фрази. За Джак изглеждаше невероятно, че хора могат да стават посред нощ от топлите си постели, за да правят нещо такова.

Промъкна се през вратата и остана притиснат до стената.

Вече беше вътре. Тъмнината го скриваше. Но не можеше да остане точно тук, защото щяха да го видят на излизане. Прокрадна се по-надалеч от входа. Примигващите свещи хвърляха треперливи сенки. Монахът край олтара можеше да види Джак, ако вдигнеше поглед, но изглеждаше твърде погълнат от онова, което правеше. Момчето се задвижи бързо от една огромна колона към друга, като се спираше между тях, за да бъдат движенията му накъсани като местещите се сенки. Светлината стана по-ярка, щом се доближи до пресечната точка на кръста. Страх го беше, че монахът при олтара можеше изведнъж да вдигне очи, да го види, да затича по трансепта, да го спипа за врата…