Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Запъти се към конюшнята. Едва ли щяха да са прибрали дървото за през нощта, тъй като не си струваше да се краде. Пристъпи тихо, но конете все пак го чуха и един-два се раздвижиха и изпръхтяха. Той се спря уплашен. Вътре можеше да има спящи ратаи. Остана неподвижен за миг, вслушан за звуци от движение на човек, но такива не се появиха, а конете утихнаха.

Не можеше да види блока за качване. Може би го бяха подпрели до стената. Джак присви очи в лунните сенки. Трудно бе да се види каквото и да било. Той се приближи предпазливо до конюшнята и тръгна по дължината й. Конете отново го чуха и този път близостта му ги направи неспокойни. Един изцвили и Джак замръзна.

— Тихо, тихо — извика мъжки глас.

Докато стоеше така, замръзнал от страх като статуя, видя блока за качване точно под носа си, толкова близо, че още само една стъпка и можеше да се препъне в него. Изчака няколко мига. Повече шум отвътре не се чу. Наведе се, вдигна дървеното трупче и го метна на рамото си. Обърна се и застъпва през тревата към църквата. Конюшнята бе затихнала.

Когато се покачи на горното стъпало на блока, все още не бе достатъчно високо, за да стигне до прозорците. Беше дразнещо — не можеше дори да надникне вътре. Не бе решил окончателно да извърши деянието, но не искаше да го спрат практични съображения — искаше му се сам той да вземе решението. Съжали, че не е висок колкото Алфред.

Можеше да опита още едно нещо. Застана по-назад, затича се и скочи с единия крак на блока, а след това се изтласка нагоре. Стигна лесно до перваза и се хвана за каменната рамка. Издърпа се рязко нагоре, докато успее да приседне. Но когато се опита да се промуши вътре, натъкна се на изненада. Прозорецът бе затворен с желязна решетка, която не беше видял отвън, сигурно защото бе черна. Коленичил на перваза, Джак я опипа с двете си ръце. Нямаше как да се мине през нея: вероятно я бяха поставили точно за да не могат хора да влизат вътре, докато църквата е затворена.

Разочарован, скочи на земята. Вдигна дървения блок и го върна там, където го бе намерил. Този път конете не вдигнаха шум.

Погледна към падналата северозападна кула, от лявата страна на главната врата. Изкатери се предпазливо по камъните в края на купчината и надникна към вътрешността на катедралата, за да потърси проход през развалините. Щом луната се скри зад един облак, изчака разтреперан да се появи отново. Беше притеснен, че тежестта му, колкото и малка да бе, можеше да наруши равновесието на камъните и да причини свличане, което дори да не го убиеше, щеше да събуди всички. Щом луната отново се показа, огледа купчината и реши да рискува. Започна да се катери с разтуптяно сърце. Повечето камъни стояха здраво, но един-два опасно се разклатиха под тежестта му. Беше катерене, което щеше да го забавлява на светло, с чужда помощ под ръка и без гузна съвест. Но сега беше твърде притеснен и обичайната му увереност го изостави. Подхлъзна се на една равна повърхност и едва не падна. Там реши да спре.

Беше достатъчно високо, за да погледне над покрива на крилото, минаващо покрай северната страна на храма. Беше се надявал, че ще има дупка или може би празнина между покрива и каменната купчина, но не се оказа така. Покривът продължаваше цял в развалините на кулата и като че ли нямаше никакъв пролом, през който да изпълзи вътре. Джак беше колкото разочарован, толкова и облекчен.

Отново заслиза надолу, заднешком, като поглеждаше през рамо, за да си намери място за стъпване. Колкото по-близо беше до земята, толкова по-добре се чувстваше. Накрая скочи и леко тупна на тревата.

Върна се при северната стена на църквата и обиколи. През последните две седмици беше видял няколко църкви и всички имаха общо взето същата форма. Най-голямата част беше кораба, който винаги беше на запад. След това бяха двете напречни части, които Том наричаше трансепти или нефове, издадени на север и юг. Източният край с олтара се наричаше „канцел“ и бе по-къс от кораба. Кингсбридж беше по-различна само с това, че в западния й край имаше две кули, по една от всяка страна на входа, съчетани с нефовете.

В северния неф имаше врата. Джак я опита и откри, че е заключена. Продължи покрай източния край. Врата там не намери. Спря се и погледна над затревения двор. В отсрещния югоизточен ъгъл на приората имаше две къщи, инфирмария и къщата на приора. И двете бяха тъмни и затихнали. Той продължи напред, зави покрай източния край и по южната страна на канцела, докато стигна издадения навън южен неф. В края на нефа, като длан на ръка, беше кръглата постройка, която наричаха „катедралния съвет“. Между нефа и катедралния съвет имаше тясна алея, която водеше към църковния двор. Джак тръгна по нея.