Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Филип леко се смути.

— Не, не точно — отвърна той колебливо. — Чух някакъв слух, че граф Бартоломю се противопоставил на крал Стивън. — Успя да си възвърне самообладанието. — Всички можем да бъдем благодарни за това — заяви той. — Стивън е обещал да защитава Църквата, докато Мод би могла да ни потисне като покойния си баща. Да, наистина. Това е добра новина. — Изглеждаше доволен все едно, че сам го е направил.

Том не искаше да говори за граф Бартоломю.

— За мен не е добра новина — промърмори той. — Графът ме беше наел предишния ден да подсиля стените му. Не работих и един ден, за да ми се плати.

— Срамна работа — каза Филип. — А кой нападна замъка?

— Лорд Пърси Хамли.

— А. — Филип кимна и Том отново остана с чувството, че новината му само потвърждава очакванията на приора.

— Правите някои подобрения тук — подхвърли Том, в опит да насочи разговора около онова, което лично го интересуваше.

— Опитвам се.

— Ще искате да се възстанови кулата, сигурен съм.

— Да се възстанови кулата, да се оправи покрива, да се настели пода… да, искам да направя всичко това. А вие искате работата, разбира се — добави той, явно едва сега осъзнал защо Том е тук. — Не съобразих. Бих искал да ви наема. Но не мога да ви платя, опасявам се. Този манастир е останал без никакви пари.

Все едно, че го удариха с юмрук в корема. Беше толкова уверен, че ще намери работа тук — всичко сочеше към това. Трудно можеше да повярва на ушите си. Зяпна във Филип. Наистина беше невероятно, че приоратът няма никакви пари. Икономът бе казал, че монасите вършат цялата допълнителна работа, но един манастир винаги можеше да заеме пари от евреите. Том имаше чувството, че това е краят на пътя му. Каквото и да беше го крепило през цялата зима, като че ли вече се бе изцедило от него и се чувстваше изтощен и смазан. „Не мога да продължа“, помисли си той. „Свършен съм“.

Филип забеляза отчаянието му.

— Мога да ви предложа вечеря и място за спане, и малко закуска сутринта — рече той.

Обзе го яд.

— Ще го приема — отвърна Том с горчивина. — Но бих искал да си го спечеля.

Филип повдигна вежда, доловил нотката на яд, но отвърна спокойно:

— Помолете Господ. Това не е милостиня, а молитва. — И излезе.

Другите изглеждаха малко уплашени и Том осъзна, че ядът му сигурно бе проличал. Погледите им го притесниха. Излезе от склада на няколко стъпки след Филип и застана на двора, загледан към голямата стара църква в опит да се овладее.

След малко Елън и децата се присъединиха към него. Елън го прегърна през кръста, за да го утеши, при което послушниците наоколо започнаха да си шушукат и да се бутат един-друг. Том ги пренебрегна.

— Ще се помоля — промълви той кисело. — Ще се помоля гръм да удари църквата и да я изравни със земята.

В последните два дни Джак се беше научил да се бои за бъдещето.

През краткия си живот никога не му се беше налагало да мисли за по-далече от утрешния ден. Но и да го беше правил, щеше да знае какво да очаква. В гората един ден беше като всеки друг, а сезоните се променяха бавно. Сега не знаеше къде ще бъде утре, какво ще прави или дали ще яде.

Най-лошо беше чувството за глад. Джак тайно беше ял трева и листа, за да облекчи болките, но те му носеха други болки в стомаха и го караха да се чувства особено. Марта често проплакваше, защото бе толкова гладна. Винаги вървяха заедно с Марта. Тя го гледаше отдолу, а никой не беше правил това преди. Да се чувства безпомощен да облекчи страданието й беше по-лошо и от собствения му глад.

Ако живееха все още в пещерата, щеше да знае къде да убие патици или да намери жълъди, или да открадне яйца. Но в градчетата, селата и по непознатите пътища между тях, се чувстваше объркан. Знаеше само, че Том не е намерил работа.

Следобеда прекараха в къщата за гости. Беше простичка едностайна постройка с пръстен под и огнище в средата точно като къщите, в които живееха селяните, но на Джак, който винаги беше живял в пещера, това му се струваше удивително. Чудно му бе как е направена къщата и Том му обясни. Бяха отсекли, подкастрили и навели едно срещу друго под ъгъл две млади дървета. След това бяха поставили други две по същия начин на четири крачки разстояние. А след това двата така оформени триъгълника бяха свързани при върховете си с хоризонтална греда. Успоредно на хоризонталната покривна греда имаше поставени леки дъски, които съединяваха дърветата и образуваха скосен покрив, стигащ до земята. Над дъските бяха подредили правоъгълни рамки от оплетени тръстики, наречени леси. Тях бяха запълнили с кал, за да пази от дъжд. Краищата на двукрилния покрив бяха изработени от забити в земята колове, като цепнатините между тях бяха замазани с пръст. Прозорци нямаше.