Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Къде спи той? — обърна се Елън към Джони.

Този път младият монах отвърна сам:

— Има си люлка в спалното с всички нас.

— Трябва да буди всички ви нощем.

— Бездруго ставаме посред нощ, за службата — отвърна й младежът.

— Разбира се! Бях забравила, че монашеските нощи са безсънни като майчинските.

Кътбърт подаде стомната с мляко на Джони. С приучено движение младият монах взе бебето от Том с една ръка. Строителят не бе готов да го върне, но в очите на монаха нямаше никакво право да го задържи и той отстъпи. Малко след това Джони си тръгна с бебето и Том трябваше да надвие с усилие подтика да затича след него и да извика: „Чакай, спри, това е моят син, върни ми го.“ Елън до него стисна ръката му съчувствено.

Том осъзна, че има нов повод за надежда. Получеше ли работа тук, щеше да може да вижда Джонатан непрекъснато и щеше да е почти все едно, че никога не го е оставял. Изглеждаше твърде хубаво, за да е истина и не смееше да си го пожелае.

Кътбърт гледаше хитро към Марта и Джак, които бяха ококорили очи при гледката със стомната, пълна с мляко с гъст каймак, която Джони беше отнесъл.

— Децата ви дали биха искали малко мляко?

— Да, отче, биха, моля ви — отвърна Том. Самият той нямаше да откаже.

Кътбърт напълни с черпака две дървени паници и ги даде на момчето и момичето. Двамата ги изпиха набързо и около устата им останаха големи бели кръгове.

— Още малко? — предложи Кътбърт.

— Да, моля ви — отвърнаха двамата в един глас. Том се озърна към Елън, знаейки, че си мисли същото като него, дълбоко благодарна, че малките най-после са се нахранили.

Щом Кътбърт ги напълни отново, попита небрежно:

— Откъде идвате, хора?

— От Ърлскасъл, близо до Шайринг — отвърна Том. — Напуснахме вчера заранта.

— Яли ли сте оттогава?

— Не — отвърна Том мрачно. Разбираше, че въпросът на Кътбърт е добронамерен, но му беше тежко да признае, че не е могъл да нахрани децата си сам.

— Вземете си малко ябълки тогава, да се подкрепите до вечерята — подкани ги Кътбърт и посочи кацата до вратата.

Алфред, Елън и Том отидоха до кацата, докато Марта и Джак си допиваха втората паница с мляко. Алфред понечи да награби цял наръч ябълки, но Том го плесна през ръцете и му рече тихо:

— Вземи си само две-три. — Взе си три.

Том изяде своите с благодарност и коремът му се почувства малко по-добре, но все пак си помисли кога ли щяха да поднесат вечерята. Спомни си с радост, че монасите обикновено се хранеха преди стъмване, за да пестят свещи.

Кътбърт гледаше вторачено Елън.

— Познавам ли те? — най-сетне попита той.

Изглеждаше неспокойна.

— Не мисля.

— Позната ми изглеждаш — рече той колебливо.

— Живяла съм наблизо като дете.

— От това ще да е — каза монахът. — Затова имах това чувство, че изглеждаш по-възрастна, отколкото би трябвало.

— Трябва да имате много добра памет.

Той се намръщи.

— Не чак толкова добра. Сигурен съм, че има още нещо… Все едно. Защо напуснахте Ърлскасъл?

— Беше нападнат вчера призори, и го превзеха — отвърна Том. — Граф Бартоломю е обвинен в държавна измяна.

Кътбърт го погледна стъписан.

— Светците да ни опазят дано! — възкликна той като стара слугиня, уплашена от бик. — Държавна измяна!

Отвън се чуха стъпки. Том се обърна и видя да влиза друг монах.

— Това е новият ни приор — обяви Кътбърт.

Том го позна веднага. Беше Филип, монахът, който им беше дал вкусното сирене. Вече всичко си дойде на мястото. Новият приор на Кингсбридж беше старият приор на малкия скит в гората и идвайки тук бе донесъл Джонатан със себе си. Сърцето му подскочи от радост и надежда. Филип беше добър човек и като че ли го бе харесал и му бе повярвал. Със сигурност щеше да му даде работа.

Филип също го позна.

— Здравейте, майсторе строителю — рече той. — Не сте намерил много работа в епископския палат, значи?

— Не, отче. Архидяконът не пожела да ме наеме, а епископът не беше там.

— Не беше, наистина. В рая беше, макар че не го знаехме тогава.

— Епископът е умрял?

— Да.

— Това е стара новина — намеси се Кътбърт нетърпеливо. — Том и семейството му току-що дойдоха от Ърлскасъл. Граф Бартоломю бил пленен, а замъкът му — завзет!

Филип се вцепени.

— Вече! — промърмори той.

— Вече? — повтори Кътбърт. — Защо казахте „вече“? — Старият монах като че ли обичаше Филип, но и беше притеснен от него, като баща, чийто син е бил на война и се е върнал у дома с препасан меч и леко опасен поглед в очите. — Да не би да знаехте, че това ще се случи?