Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Точно така. Отрудените селяни ти дават хляб, месо и градено от камък спално помещение с огън зиме — а ти си толкова отегчен , че не можеш да стоиш мирно по време на литургията заради тях!

— Съжалявам, брате.

Филип го погледа мълчаливо. Нямаше голяма вина в него. Истинската вина бе на хората с по-висш сан, които позволяваха да има лудории в църквата. Заговори му кротко:

— Ако службите те отегчават, защо стана монах?

— Бях петият син на баща си.

Филип кимна.

— И несъмнено той е дал някаква земя на приората при условие, че те вземат?

— Да… ферма.

Беше обичайна история. Баща, на когото са се народили много синове, даваше един на Господа, а за да е сигурен, че Бог няма да отхвърли дара му, подаряваше и парче от имота си, достатъчно, за да поддържа сина си в монашеска бедност. По този начин хора, които нямаха призвание, ставаха непослушни монаси.

— Ако те преместят — каза Филип, — да речем в друга обител или в моя малък скит „Свети Джон в леса“, където има много работа за вършене на открито и много по-малко време се прекарва в богослужение — смяташ ли, че това би ти помогнало да участваш в службите с подобаваща благочестивост?

Лицето на Уилям грейна.

— Да, брате. Мисля, че да!

— Така си и помислих. Ще видя какво мога да направя. Но не бързай да се радваш — може да се наложи да почакаш докато имаме нов приор, когото да помолим да те премести.

— Благодаря ви все пак!

Службата свърши и монасите започнаха да напускат църквата в процесия. Филип опря пръст на устните си, за да прекрати разговора. След като братята се изнизаха през южното крило, Филип и Уилям се вляха в колоната и излязоха в четириъгълната сводеста галерия, прикрепена към южната страна на кораба. Там процесията се разпръсна. Филип зави към кухнята, но пътят ме бе преграден от сакриста, заел нападателна поза пред него, разкрачен и с ръце на кръста.

— Брат Филип.

— Брат Андрю — отвърна той почтително и си помисли: „Какво го е прихванало този път?“

— Какво искахте да покажете с това смущаване на Божествената литургия?

Филип се слиса.

— Смутил съм службата? — възкликна той невярващо. — Младежът се държеше непорядъчно. Той…

— Напълно съм в състояние да се справя с непорядъчно държание по време на моите служби! — повиши глас Андрю. Около тях разотиващите се монаси се спряха, за да чуят какво си говорят.

Филип не можа да разбере цялата тази суетня. Понякога, по време на службите, младите монаси и послушници трябваше да бъдат вкарвани в правия път от по-старшите си братя и нямаше правило, което да казва, че само сакристът може да прави това.

— Но вие не видяхте какво става…

— Или може би видях, но реших да се заема с него по-късно.

Филип беше съвсем сигурен, че не бе видял нищо.

— Какво видяхте тогава? — попита той язвително.

— Не си позволявайте да ме разпитвате! — кресна Андрю. Червеното му лице беше станало мораво. — Може да сте приор на един малък скит в горите, но аз съм сакристът тук от дванайсет години и ще водя катедралните служби така, както аз смятам за добре — без помощта на външни, два пъти по-млади от мен!

Филип започна да мисли, че може би наистина беше сгрешил — иначе защо Андрю щеше да е толкова разгневен? А още по-важно бе, че една кавга насред катедралната галерия не беше поучително зрелище за другите монаси и трябваше бързо да приключи. Филип преглътна гордостта си, стисна зъби и сведе покорно глава.

— Поправям се, брате, и смирено ви моля за прошка — промълви той.

Андрю беше настроен за препирня и ранното отстъпване на противника му не го задоволи.

— Не допускайте да се случва отново, тогава — отвърна му той невежливо.

Филип си замълча. Андрю държеше да има последната дума, тъй че всяка реплика в повече от негова страна щеше само да предизвика нова свада. Стоеше свел поглед към пода и прехапал език, докато Андрю го погледа ядосано няколко мига. Най-после сакристът му обърна гръб и се отдалечи, вдигнал високо глава.

Другите монаси се бяха вторачили във Филип. Глождеше го, че беше унизен от Андрю, но трябваше да го понесе, защото един горд монах беше лош монах. Напусна галерията, без да продума на никого.

Килиите на монасите бяха на юг от четвъртитата галерия, общата спалня — в югоизточния ъгъл, а трапезарията — в югозападния. Филип тръгна на запад, като мина през трапезарията и се озова отново в общата част на манастирския двор, която гледаше към караулното при портата и към конюшните. Тук, в югозападния ъгъл, беше дворът на магерницата, обкръжен от три страни от трапезарията и самата кухня, пекарната и пивоварната. Кола, натоварена догоре с ряпа, чакаше да я разтоварят. Филип се изкачи по стъпалата до кухненската врата и влезе.