Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Атмосферата вътре го удари като юмрук в лицето. Въздухът беше горещ и натежал от миризмата на печена риба; дрънчаха тигани и ехтяха ядосани гласове. Трима готвачи, всички зачервени от горещина и бързане, приготвяха вечерята с помощта на шест-седем млади кухненски ратайчета. Имаше две огромни огнища, по едно във всеки край на магерницата. И двете пламтяха буйно, а над всяко от тях се печаха по над двайсет риби, въртени на шишове от запотено момче. Устата на Филип се изпълни със слюнка от миризмата. Цели моркови се варяха в окачени над пламъците големи железни котли. Двама млади мъже стояха край тезгяха и режеха дълги самуни бял хляб на дебели комати, които щяха да се използват като паници. Един монах надзираваше цялата тази привидна суматоха: брат Милий, магерника, мъж някъде на възрастта на Филип. Седеше на висок дървен стол и наблюдаваше трескавата дейност около себе си с невъзмутима усмивка, сякаш всичко бе подредено и съвършено организирано — и може би беше така за опитното му око. Щом видя Филип, се усмихна още по-широко и рече:

— Благодаря ти за сиренето.

— Ах, да. — Беше забравил за това, толкова много неща се бяха случили откакто пристигна. — Правено е от мляко само от сутрешното доене — ще забележиш, че вкусът е някак по-друг.

— Устата ми вече се овлажни. Но изглеждаш намусен. Да не би нещо да не е наред?

— Нищо няма. Размених няколко груби думи с Андрю. — Филип махна с ръка пренебрежително. — Може ли да взема един горещ камък от огъня ти?

— Разбира се.

В кухненските огнища винаги имаше по няколко камъка, готови да се извадят за бързо нагряване на малки количества вода или супа. Филип обясни:

— Брат Пол на моста. Премръзнал му е кракът, а Ремигий не дава да си напали огън. — Взе две маши с дълги дръжки и измести сгорещения камък от огнището.

Милий отвори един долап и извади парче стара кожа, останала от някогашна престилка.

— Дръж. Увий го в това.

— Благодаря. — Филип постави камъка по средата на кожата и загърна краищата предпазливо.

— Не се бави — рече Милий. — Вечерята е готова.

Филип махна с ръка на излизане. Прекоси двора на магерницата и се запъти към портата. Вляво от него, досами стената, беше манастирската воденица. Преди години в приората бе прокопан канал, който отвеждаше вода от реката до воденичното езеро. След като задвижеше воденичното колело, водата течеше през подземен канал до пивоварната, кухнята, чешмата в галерията, където монасите си миеха ръцете преди ядене и най-сетне до нужника в спалното помещение, след което завиваше на юг и се вливаше в реката. Някой от старите приори беше планирал умно.

Пред конюшнята имаше купчина мръсна слама, забеляза Филип. Ратаите бяха изпълнили нареждането му и бяха изхвърлили мръсотията от яслите. Мина през портата и тръгна през селото към моста.

„Дали не беше нахално от моя страна, че скастрих младия Уилям Бовис?“ — запита се той, докато вървеше между съборетините. В крайна сметка реши, че не беше. Всъщност, грешно щеше да е, ако пренебрегнеше такова нарушение по време на службата.

Стигна моста и надникна в малкия навес на Пол.

— Стопли си краката върху това — каза му, като подаде увития в кожата горещ камък. — Като поизстине малко, развий кожата и си сложи стъпалата направо на него. Би трябвало да си запази топлината до среднощ.

Брат Пол го погледна с трогателна благодарност. Бързо смъкна сандалите си и постави стъпалата си на вързопа.

— Вече усещам, че болката понамалява.

— Ако го върнеш на огъня в кухнята нощес, до заранта пак ще е топъл.

— Брат Милий ще даде ли? — попита Пол притеснено.

— Гарантирам.

— Много си добър към мен, брат Филип.

— Нищо не е. — Филип си тръгна, преди да са го смутили благодарностите на Пол. Беше само един горещ камък.

Върна се в приората. Отиде в галерията и уми ръцете си в басейна на южния портик, а после влезе в трапезарията. Един от монасите четеше на глас от аналоя. По канон храненето трябваше да протича в пълна тишина, ако се изключи четенето, но шумът от обядващите над четирийсет монаси приличаше на постоянно бръмчене, а се чуваше и твърде много шепот, въпреки правилото. Филип се шмугна на едно празно място край една от дългите маси. Монахът до него се хранеше с огромна охота. Улови погледа му и промърмори:

— Прясна риба днес.

Филип кимна. Беше я видял в кухнята. Стомахът му изръмжа.

— Чуваме, че имате прясна риба всеки ден в скита ви в гората — рече монахът, с нескрита завист в гласа.