Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Беше приор Джеймс.

Зяпна стъписан. Вече всичко се бе променило. Щеше да има нов приор, нова надежда…

Не беше редно такова ликуване при кончината на почитан брат, каквито и да са били прегрешенията му. Филип се овладя и лицето му се стегна в изражение на скръб. Огледа покойника. Приорът беше гърбав мъж с побеляла коса и изтъняло лице. Сега вечно изнуреното му изражение бе изчезнало и вместо да изглежда унил и отчаян, чертите му изразяваха умиротворение. Щом Филип коленичи до носилото и зашепна молитва, се зачуди дали някоя голяма беда бе натежала на сърцето на стария мъж в последните години от живота му: неизповядан грях, скръб по жена или неправда, сторена на невинен човек. Каквото и да беше, нямаше вече да разкрие стореното чак до Съдния ден.

Въпреки решимостта си, Филип не можа да възпре ума си да се обърне към бъдещето. Приор Джеймс, нерешителен, притеснен и безгръбначен, бе докоснал манастира с мъртва ръка. Вече щеше да има някой нов, някой, който да дисциплинира ленивите слуги, да ремонтира срутващата се църква и да впрегне огромното богатство от недвижими имоти, като превърне завинаги приората в могъща сила. Беше твърде възбуден, за да може да стои смирено. Стана от ковчега, закрачи с подновена лекота към хора и зае място в последния ред на скамейките.

Службата се водеше от сакриста, Андрю от Йорк, сприхав червендалест мъж, който вечно изглеждаше на ръба на сърдечния удар. Беше един от обедиентарите, старшите служители на манастира. Сферата на отговорностите му включваше всичко свято: службите, книгите, свещените реликви, одеждите и украсите, но най-вече самата църковна сграда. Под неговите заповеди се трудеха канторът, който се грижеше за музиката и ковчежникът, който отговаряше за златните и сребърни свещници, потирите и останалата църковна утвар. Никой друг нямаше власт над сакриста, освен приора и помощник-приора Ремигий, който беше голям приятел на Андрю.

Андрю водеше службата с обичайния си тон на едва сдържан гняв. Мислите на Филип бяха объркани, тъй че мина известно време докато забележи, че литургията не протича по подобаващ начин. Група млади монаси вдигаха шум, говореха и се смееха. Филип видя, че се забавляваха със стария учител на послушниците, който беше заспал в стола си. Младите монаси — повечето от които доскоро бяха послушници под наставничеството му и навярно все още помнеха жиленето на пръчката му — хвърляха топчици пръст по него. Всеки път, щом някоя удареше лицето му, той трепваше и се размърдваше, но не се събуждаше. Филип се озърна за циркуитора — монаха, който следеше за дисциплината. Намираше се в другия край на хора, увлечен в разговор с друг брат, без да обръща внимание на службата или на поведението на младите.

Погледа още малко. Не можеше да търпи подобно нещо и в най-доброто си разположение на духа. Един от монасите изглежда беше водачът на групата, хубав на вид около двайсет и една годишен младок с дяволита усмивка. Филип видя как топна върха на ножа си за хранене във върха на горяща свещ и след това метна стопената мазнина към плешивото теме на учителя на послушниците. Щом горещата лой капна на черепа му, старият монах се събуди с охкане, а младите се запревиваха от смях.

С въздишка Филип стана от мястото си. Приближи се отзад до младока, хвана го за ухото и безцеремонно го издърпа от хора в южния неф. Андрю вдигна глава от требника и ги изгледа намръщено, докато излизаха. Изобщо не беше забелязал суматохата.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги слушат другите монаси, Филип спря, пусна ухото на младежа и запита:

— Името?

— Уилям Бовис.

— И що за дявол те облада по време на светата литургия?

Уилям гледаше намусено.

— Отегчих се от службата.

Монаси, които се оплакваха от съдбата си, никога не получаваха съчувствие от Филип.

— Отегчен? — повиши той глас. — Какво си правил днес?

Уилям отвърна предизвикателно:

— Полунощница с възхвалите посред нощ, преди закуска — утренята, после третия час, после четене на Светото писание, учене, и сега Божествената литургия.

— Какво си ял?

— Закуска.

— И очакваш да получиш вечеря.

— Да.

— Повечето хора на твоята възраст кършат гръб на полето от сутрин до здрач, за да получат закуската и вечерята си — и въпреки това дават къшей от хляба си на теб! Знаеш ли защо правят това?

— Да — смотолеви Уилям, като пристъпяше от крак на крак, забил поглед в земята.

— Кажи.

— Правят го, защото искат монасите да пеем службите заради тях.