Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Това ще ви отведе до село Басингбърн. Там ще намерите подслон. Ако продължите рано сутринта, до обед може да сте в Кингсбридж.

— Да. — Филип се извърна от прозореца и погледна към Уейлрън. Архидяконът се мръщеше на огъня, потънал в размисъл. Погледа го мълчаливо за миг, но Уейлрън не сподели мислите си. Искаше му се да узнае какво се върти в тази умна глава. — Ще тръгна веднага.

Уейлрън се измъкна от унеса си и отново стана любезен. Усмихна се и се изправи.

— Добре.

Отиде с госта си до вратата, а след това го последва по стълбището до двора.

Конярчето доведе коня на Филип и го оседла. Уейлрън можеше да каже „сбогом“ в този момент и да се върне при огъня си, но изчака. Филип допусна, че иска да се увери, че е хванал пътя за Кингсбридж, а не към Шайринг.

Яхна коня по-щастлив, отколкото на идване. Канеше се да се сбогува, когато видя Том Строителя да влиза през портата заедно със семейството си. Обърна се към Уейлрън и каза:

— Този човек е строител, когото срещнах на пътя. Изглежда почтен човек, изпаднал в неволя. Ако имате нужда от ремонти, ще сте доволни от него.

Уейлрън не отвърна. Беше се загледал в групата хора, които прекосяваха двора. Цялата му уравновесеност и сдържаност го бяха оставили. Устата му бе зяпнала, а очите — облещени. Приличаше на човек, обзет от пълен потрес.

— Какво има? — попита Филип обезпокоен.

— Онази жена! — Гласът на Уейлрън излезе почти като шепот.

Филип погледна към нея.

— Доста красива е — отвърна, осъзнал го едва сега. — Но са ни учили, че за свещеник е добре да е целомъдрен. Извърнете очите си, архидяконе.

Уейлрън не го слушаше.

— Мислех, че е мъртва — промълви той. И сякаш изведнъж си спомни за Филип. Откъсна погледа си от жената и се обърна към него, вече съвзел се. — Предайте поздравите ми на приора на Кингсбридж — рече той.

После плесна задницата на коня му. Животното скочи напред и препусна през портата, и докато Филип стегне юздите и го овладее, вече бе твърде далече, за да каже „сбогом“.

Филип зърна Кингсбридж отдалеч някъде по обед, както бе предсказал архидякон Уейлрън. Излезе от гористия склон и се загледа над пейзаж от безжизнени замръзнали поля, едва съживен от скелета на някое и друго голо дърво. Не се виждаха никакви хора, защото посред зима нямаше полска работа. Отвъд студената околност на едно възвишение се издигаше катедралата на Кингсбридж: огромно тромаво здание, прилично на гробница върху гробна могила.

Пое надолу към една падина и Кингсбридж се скри от очите му. Кротката кобилка внимателно си подбираше пътя по замръзналите бразди. Филип си мислеше за архидякон Уейлрън. Бе му се видял тъй спокоен и уравновесен, че го караше да се чувства млад и наивен пред него, макар да нямаше голяма разлика във възрастта им. Без никакво усилие бе ръководил цялата среща; беше се отървал изящно от гостите си, изслушал беше внимателно разказа му, веднага бе доловил критичния момент с липсата на доказателство, бързо бе осъзнал, че посоката на разпита е безплодна, а след това веднага го бе отпратил по пътя — без никаква гаранция, че ще се предприемат действия.

Филип се усмихна тъжно, едва сега осъзнал колко ловко го бяха подвели. Уейлрън дори не беше обещал да съобщи на епископа за полученото сведение. Но беше убеден, че заради голямата амбиция, която бе доловил у него, донесението щеше да се използва по някакъв начин. Дори имаше чувството, че архидяконът би могъл да се почувства малко задължен към него.

А тъй като беше впечатлен от Уейлрън, още повече го интригуваше единствената слабост, проявена от архидякона — реакцията му към жената на Том Строителя. Самият Филип я беше намерил за някак смътно опасна. Уейлрън явно я намираше за съблазнителна — което можеше да се сведе до същото, разбира се. Имаше обаче и нещо повече в това. Трябваше да я е виждал и преди, защото бе изрекъл „Мислех си, че е умряла.“ Звучеше все едно, че бе съгрешил с нея в далечното минало. Ясно бе, че имаше нещо , заради което се чувстваше гузен, ако се съдеше по това как прибърза да отпрати Филип, за да не стане тъй, че да узнае повече.

Дори тази гузна тайна не можеше да смали високото му мнение за Уейлрън. Уейлрън беше свещеник, а не монах. Целомъдрието винаги бе съществена част от монашеския начин на живот, но никога не беше налагано строго за свещениците. Епископите си имаха любовници, а енорийските свещеници — икономки. Подобно на забраната против зли помисли, целомъдрието сред клира бе твърде сурово изискване, за да се спазва изрично. Ако Бог не можеше да прости на похотливите свещеници, в рая щеше да има твърде малко духовенство.