Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Поколеба се, преди да вземе решение. До този момент само той и Франсис знаеха тайната. Кажеше ли я на трето лице, всичко можеше да се случи. Пое си дълбоко дъх.

— Преди три дни в моя манастир в гората дойде един ранен човек — започна той, като се помоли на ум за прошка заради лъжата. — Беше въоръжен, на хубав бърз кон и беше паднал от коня на миля — две разстояние. Трябваше да е препускал силно, когато е паднал, защото ръката му беше счупена, а няколко ребра — натрошени. Ръката му наместихме, но за ребрата не можехме нищо да направим, а той храчеше кръв, признак за вътрешно увреждане. — Докато говореше, наблюдаваше лицето на Уейлрън. Дотук не издаваше нищо повече от вежлив интерес. — Посъветвах го да изповяда греховете си, защото е в опасност да издъхне. Той ми каза една тайна.

Поколеба се за миг, защото не знаеше дали Уейлрън може да е чул политическата новина.

— Предполагам знаете, че Стивън от Блоа е изявил претенции за трона на Англия с благословията на Църквата.

Уейлрън знаеше повече от Филип.

— И беше коронован в Уестминстър три дни преди Коледа — рече той.

— Вече! — Франсис не бе научил за това.

— Каква беше тайната? — попита Уейлрън с нотка на нетърпение.

Филип се осмели.

— Преди да издъхне, конникът ми каза, че господарят му Бартоломю, граф на Шайринг, се е споразумял с Робърт от Глостър да вдигнат бунт срещу Стивън. — Взря се в лицето на Уейлрън, затаил дъх.

Бледите му страни пребледняха още повече. Уейлрън се наведе напред в стола си.

— Смятате ли, че е говорил истината? — попита той напрегнато.

— Един умиращ обикновено казва истината на изповедника си.

— Може би е повторил слух, разнесъл се из графския двор.

Филип не бе очаквал този скептицизъм. Импровизира бързо.

— О, не. Той беше пратеник на граф Бартоломю, изпратен да събере графските сили в Хемпшир.

Умните очи на Уейлрън се впиха в лицето му.

— Носеше ли съобщението писмено?

— Не.

— Някакъв печат или знак за графската власт?

— Нищо. — На челото на Филип избиха капчици пот. — Разбрах, че е добре известен на хората, с които щеше да се види, като упълномощен представител на графа.

— Как се казваше?

— Франсис — отвърна глупаво Филип и му се дощя да си прехапе езика.

— Само това?

— Не ми каза друго име или прозвище. — Имаше чувството, че версията му ще се разпадне под разпита на Уейлрън.

— Оръжията и бронята му биха могли да го идентифицират.

— Нямаше никаква броня — отвърна Филип отчаяно. — Оръжията му погребахме с него — монасите не боравят с мечове. Бихме могли да ги изровим, но мога да ви уверя, че бяха прости и без нищо отличително по тях — не мисля, че ще се намерят податки в това… — Трябваше да отклони Уейлрън от тази насока на разпита. — Какво би могло да се направи според вас?

Уейлрън се намръщи.

— Трудно е да се каже без доказателство. Заговорниците могат просто да отрекат и тогава ще бъде осъден обвинителят. — Не добави „особено ако историята се окаже измислица“, но Филип предположи, че точно това си мисли. Уейлрън продължи. — Казал ли сте го на някой друг?

Филип поклати глава.

— Къде ще отидете, след като напуснете тук?

— Кингсбридж. Трябваше да измисля повод за напускането на скита и казах, че ще навестя приората. Сега трябва да го направя, за да оправдая лъжата.

— Не говорете с никого за това там.

— Няма.

Не беше и възнамерявал, но се зачуди защо Уейлрън настоя за това. Можеше да е личен интерес: поемеше ли риска с разкриването на заговора, щеше да иска лично да се възползва от наградата. Беше амбициозен. Толкова по-добре за целите на Филип.

— Оставете го на мен. — Уейлрън стана отново делови и контрастът с досегашното му поведение накара Филип да осъзнае, че можеше да навлича и смъква любезността като връхна дреха. Архидяконът продължи: — Сега ще отидете в приората Кингсбридж и ще забравите за шерифа, нали?

— Да. — Осъзна, че всичко щеше да е наред поне за известно време и бремето се смъкна от гърба му. Нямаше да го хвърлят в тъмница, да го разпитват с изтезания или да го обвинят в заговор. Също тъй бе прехвърлил отговорността на друг — човек, който изглеждаше готов да я поеме с радост.

Стана и отиде до най-близкия прозорец. Беше следобед и оставаше още много дневна светлина. Изпита желание час по-скоро да си тръгне оттук и да остави тайната зад гърба си.

— Ако тръгна веднага, мога да измина осем-десет мили до свечеряване — рече той.

Уейлрън не настоя да остане.