Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Дрипавият слуга му подаде дървена купа. Той отпи бавно от горещото вино с подправки и заобмисля следващия си ход. Щом епископът го нямаше, към кого можеше да се обърне? Помисли дали да не иде при граф Бартоломю и просто да го склони да се откаже от бунта си. Идеята беше нелепа: графът щеше да го затвори в тъмница и да хвърли ключа. С това оставаше шерифът, който формално беше представител на кралската власт в графството. Но нямаше как да се разбере чия страна можеше да е избрал шерифът, след като все още имаше съмнение кой щеше да стане крал. Все пак бих могъл просто да поема този риск, в края на краищата, помисли си Филип. Копнееше да се върне към простичкия живот в манастира, където единствената му неприятност представляваше Питър от Уеърхам.

Гостите напуснаха и вратата се затвори с шума от конете в двора. Уейлрън се върна при камината и издърпа един голям стол.

Филип се беше улисал над проблема си и не му се искаше да поведе разговор с архидякона, но се почувства задължен да прояви учтивост.

— Надявам се, че не прекъснах събирането ви — каза той.

— Моля ви. Беше му време да приключи — отвърна Уейлрън. — Тези неща винаги продължават по-дълго, отколкото е нужно. Обсъждахме подновяването на наемните договори за епархийските земи. Нещо, което може да се реши много бързо, стига хората да са по-решителни. — Махна с костеливата си ръка, с пренебрежение към всякакви епархийски земи и наемателите им. — Е, чувам, че сте свършил добра работа в онзи ваш малък скит в гората.

— Изненадан съм, че знаете за това — отвърна Филип.

— Епископът официално е абат на Кингсбридж, тъй че е длъжен да проявява интерес.

Или си има добре осведомен архидякон, помисли си Филип.

— Ами, Бог ни благослови.

— Несъмнено.

Говореха на нормански френски, езика, който бяха използвали Уейлрън и гостите му, езика на властта. Но нещо в акцента на Уейлрън бе малко странно и след няколко мига Филип осъзна, че говореше с интонацията на човек, отгледан в англоезична среда. Това означаваше, че не е нормански аристократ, а местен, издигнал се със собствени усилия — като самия него.

Това скоро се потвърди, когато Уейлрън мина на английски, като каза:

— Да можеше Бог по същия начин да благослови и приората Кингсбридж.

Значи Филип не беше единственият обезпокоен от положението в Кингсбридж. Уейлрън навярно знаеше повече за събитията там.

— Как е приор Джеймс? — попита Филип.

— Болен — отвърна кратко Уейлрън.

В такъв случай определено нямаше да може да направи нищо, за да се осуети бунта на граф Бартоломю. Филип посърна. Явно се налагаше да отиде до Шайринг и да рискува с шерифа.

Хрумна му, че Уейлрън трябваше да е от хората, които познават всички влиятелни личности в графството.

— Що за човек е шерифът на Шайринг? — попита той.

Уейлрън сви рамене.

— Безбожен, нагъл, алчен и покварен. Такива са всички шерифи. Защо питате?

— Щом не мога да говоря с епископа, може би ще трябва да отида да се видя с шерифа.

— Радвам се на пълното доверие на епископа, знаете ли — каза с лека усмивка Уейлрън. — Ако мога да помогна… — допълни той с жест с отворена ръка като човек готов да прояви щедрост, макар да знае, че може да му откажат.

Филип се беше поотпуснал малко, помислил си за миг, че кризата е отложена за ден — два, но сега отново се изпълни с боязън. Можеше ли да се довери на архидякон Уейлрън? Равнодушието му бе престорено, прецени той. Архидяконът само изглеждаше скромен, но всъщност изгаряше от желание да узнае какво толкова важно има да съобщи монахът. Това обаче не бе основание да не му се довери. Изглеждаше разсъдлив човек. Дали имаше достатъчно власт, за да предприеме нещо около заговора? Ако не можеше да го направи сам, навярно можеше да намери епископа. Хрумна му, че в идеята да сподели проблема си с Уейлрън има голямо предимство, защото докато епископът можеше да настои да разбере кой е истинският му източник на информация, то архидяконът нямаше тази власт и щеше да се задоволи с версията му, все едно дали щеше да му повярва или не.

Уейлрън отново го удостои с лека усмивка.

— Ако продължавате така да се чудите, ще си помисля, че не ми се доверявате!

Филип усети, че го разбира. Уейлрън донякъде приличаше на него: млад, добре образован, от ниско потекло и умен. Беше някак прекалено светски за вкуса му може би, но това бе извинително у един свещеник, задължен да прекарва толкова много време с лордове и дами, и който не разполагаше с привилегията на защитения монашески живот. Уейлрън беше благочестив в сърцето си, прецени Филип. Щеше да направи нужното за Църквата.