Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Късата черта на „Е“-то представляваше външно стълбище, което водеше към жилищните помещения над приземието. Главната стая, правата черта на буквата, щеше да е залата. Двете стаи, оформящи горната и долната черти, трябваше да са параклис и спалня, предположи Филип. Имаше малки, затворени с канати прозорци като кръгли светещи очи, загледани подозрително към света.

Вътре в двора имаше кухня и пекарна от камък, както и дървена конюшня и плевник. Всички постройки бяха добре поддържани — жалко за Том Строителя, помисли си той.

В конюшнята имаше няколко добри коня, сред които и два ловни, а вътре се бяха изтегнали и убиваха времето си шепа войници. Епископът сигурно имаше гости.

Филип остави коня си на едно конярче и се заизкачва по стълбището, обзет от мрачно предчувствие. Цялото място имаше смущаващо военен облик. Къде бяха опашките от молители с тъжби, майките с бебета, чакащи епископската благословия? Навлизаше в напълно непознат му свят, а носеше ужасна тайна. „Май няма скоро да си тръгна оттук“, помисли си той с боязън. „Ще ми се Франсис изобщо да не беше идвал при мен“.

„Какви недостойни мисли“, каза си Филип, щом стигна до горната площадка. „Ето, че имам възможност да служа на Господа и на Църквата, а се безпокоя за личната си безопасност. Някои хора се изправят срещу опасността ежедневно, в битка, по море, на тежки поклонничества или в кръстоносни походи. Всеки монах трябва да преживее малко страх и трепет понякога“.

Пое си дълбоко дъх и влезе.

Залата беше тъмна и опушена. Филип бързо затвори вратата, за да не влезе студеният въздух, след което се загледа в сумрака. В другия край на помещението пращеше голям огън. Пламъците му, както и малките прозорци, осигуряваха единствената светлина вътре. Около камината седяха група мъже. Някои бяха в раса на духовници, а други — в скъпите, но доста износени дрехи на дребни благородници. Бяха увлечени в сериозен разговор и гласовете им звучаха приглушено и делово. Столовете им бяха разпръснати безразборно, но гледаха и говореха на един свещеник, който седеше в средата като паяк в центъра на паяжина. Беше слаб мъж, а начинът, по който седеше разкрачен и отпуснал дългите си ръце на облегалките на креслото, създаваше впечатлението, че всеки момент е готов да скочи. Имаше провиснала лъскаво черна коса, бледо лице и остър нос, а черните одежди го правеха едновременно благороден и застрашителен.

Не беше епископът.

От стола до вратата стана един стюард и се обърна към Филип.

— Добър ден, отче. Кого искате да видите?

В същото време една изтегната до огъня хрътка вдигна глава и изръмжа. Мъжът в черното бързо вдигна очи, видя Филип и моментално спря разговора, като вдигна ръка.

— Какво има? — попита той рязко.

— Добър ви ден — вежливо поздрави Филип. — Дошъл съм да видя епископа.

— Той не е тук — отвърна небрежно свещеникът.

Сърцето на Филип се сви. Беше се боял от разговора и съпътстващите го опасности, но сега се почувства в безизходица. Какво щеше да прави с ужасната си тайна? Обърна се към свещеника.

— Кога очаквате да се върне?

— Не знам. Каква работа имате с него?

Тонът му беше малко груб и го уязви.

— По Божии дела го търся — каза рязко Филип. — Вие кой сте?

Свещеникът вдигна вежди изненадан, че го предизвикват, а останалите изведнъж затихнаха в очакване на взрив. Но след кратко мълчание той отвърна съвсем кротко.

— Неговият архидякон. Името ми е Уейлрън Бигод 7 7 игра на думи: bigot — фанатик. — Б.пр.

Добро име за свещеник, каза си Филип.

— Аз съм Филип. Приорът на „Свети Джон в леса“. Скит е към приората Кингсбридж.

— Чувал съм за вас — рече Уейлрън. — Вие сте Филип от Гуинед.

Филип се изненада. Не можеше да си представи защо един архидякон ще знае името на толкова низшестоящ като него. Но рангът му, колкото и скромен да бе, се оказа достатъчен, за да промени отношението на Уейлрън. Раздразнението се махна от лицето на архидякона.

— Елате край огъня — прикани го той. — Ще пийнете ли малко греяно вино да ви стопли кръвта? — Махна на един слуга, който седеше на пейка до стената и опърпаният мъж скочи да изпълни поръката му.

Филип се доближи до огъня. Уейлрън каза с тих глас нещо на другите и те наставаха и започнаха да си тръгват. Монахът седна и поднесе ръцете си над пламъците, за да ги сгрее, докато Бигод придружи гостите си до вратата. Зачуди се какво ли бяха обсъждали и защо архидяконът не закри събирането с молитва.