Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Филип събра монасите в малкия параклис и им съобщи, че кралят е мъртъв.

— Трябва да се молим за мирно наследяване и нов крал, който ще обича Църквата повече от покойния Хенри — рече той. Но премълча, че ключът за мирното наследяване по някакъв начин бе попаднал в неговите ръце. Вместо това обясни: — Има други причини, които ме задължават да навестя нашия дом майка в Кингсбридж. Трябва да тръгна веднага.

Помощник-приорът щеше да чете службите, а икономът да ръководи стопанството, но никой от двамата не можеше да се мери с Питър от Уеърхам. Филип се боеше, че ако се забави повече, Питър би могъл да създаде толкова неприятности, че да не остане манастир, докато се върне. Не бе успял да измисли как да държи Питър под юзди, без да накърни самочувствието му, а вече нямаше и време, тъй че се налагаше да вземе най-доброто възможно решение.

— По-рано днес говорихме за лакомията — продължи той след кратко мълчание. — Брат Питър заслужава благодарностите ни за напомнянето, че когато Бог благославя нашето стопанство и ни дава богатство, то не е, за да ставаме дебели и да живеем в охолство, а заради Неговата още по-голяма слава. Част от светия ни дълг е споделяме богатствата си с бедните. Досега пренебрегвахме този свой дълг, най-вече защото тук в леса нямаме никой, с когото да ги споделим. Брат Питър ни напомни, че наш дълг е да излезем навън и да подирим бедните, за да можем да им донесем облекчение.

Монасите бяха изненадани. Бяха си въобразили, че темата за лакомията е приключила. Самият Питър изглеждаше смутен. Радваше се, че отново е станал център на внимание, но се опасяваше от онова, което Филип можеше да крие в ръкава си. И с право.

— Решил съм — продължи Филип, — всяка седмица да даряваме на бедните по едно пени за всеки монах в общността ни. Ако това означава, че всички ще трябва да ядем малко по-малко, ще ни възрадва чаканата ни небесна награда. По-важното е, че трябва да се погрижим парите ни да се изразходват добре. Дадеш ли пени на някой беден мъж, за да купи хляб за семейството си, той може веднага да иде в пивницата и да се напие, а после да се върне у дома и да набие жена си, поради което за нея би било по-добре без нашето милосърдие. По-добре да му дадем хляба; още по-добре е да дадем хляба на децата му. Раздаването на милостиня е свята задача, която трябва да се върши с толкова грижовност, колкото лекуването на болните и образоването на младите. По тази причина много монашески домове си назначават алмонер, служител по раздаването на милостиня. И ние ще направим същото.

Филип ги огледа мълчаливо. Всички бяха напрегнати и заинтригувани. Питър изглеждаше доволен, явно решил, че това е победа за него. Никой не предполагаше какво предстои.

— Работата на алмонера е тежка. Той ще трябва да ходи до най-близките градове и села, най-често до Уинчестър. Там ще обикаля между най-окаяните, мръсни, грозни и озлобени клетници, защото такива са бедните хора. Той трябва да се моли за тях, когато богохулстват, да ги навестява, когато са болни и да им прощава, когато се опитват да го измамят и окрадат. Ще му трябва сила, смирение и безкрайно търпение. Ще му липсва уюта на тази обител, защото ще е навън повече, отколкото е сред нас.

Отново ги огледа. Сега всички бяха нащрек, защото никой не искаше тази работа. Накрая погледът му се спря на Питър от Уеърхам. Питър разбра какво предстои и лицето му помръкна.

— Питър бе този, който привлече вниманието ни към недостатъците ни в тези дела — бавно изрече Филип. — Ето защо реших Питър да е удостоеният с честта да бъде нашият алмонер. — После се усмихна. — Можеш да започнеш от днес.

Лицето на Питър бе като буреносен облак.

„Ще те няма достатъчно дълго оттук, за да създаваш неприятности“, помисли си Филип. „А близостта със злите въшливи бедняци по вмирисаните улички на Уинчестър ще посмири малко негодуванието ти към безметежния живот“.

Но Питър чисто и просто бе видял в това наказание, и го гледаше с такава омраза, че Филип неволно потрепера.

Откъсна погледа си от него и огледа другите.

— След смъртта на един крал винаги има опасност и несигурност — каза им. — Молете се за мен, докато ме няма.

По обед на втория ден от пътуването си, приор Филип бе на няколко мили от епископския палат. Беше мислил за версия, която да обясни как е научил за подготвяния бунт. Но епископът можеше да не повярва на разказа му. Или ако повярваше, можеше да настоява за доказателство. Още по-лошото — и тази възможност хрумна на Филип едва след като се разделиха с Франсис — допустимо беше, макар и малко вероятно, епископът да е един от заговорниците и да подкрепя бунта. Можеше да е близък с графа на Шайринг. Не беше необичайно някои епископи да поставят личните си интереси над тези на Църквата.