Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

След две години започнаха да се самоиздържат, а след още две вече снабдяваха приората Кингсбридж с месо, дивеч и сирене от козе мляко, което стана блазнещ деликатес. Скитът процъфтяваше, службите се извършваха безупречно, а братята бяха здрави и щастливи.

Филип щеше да е доволен. Но домът-майка, приоратът Кингсбридж, отиваше от зле на по-зле.

Трябваше да е един от водещите религиозни центрове в кралството, да гъмжи от дейност, библиотеката му да се посещава от чуждоземни учени, приорът му да съветва барони, светите мощи да привличат поклонници от цялата страна, гостоприемството му да се цени от благородниците, а благотворителността му да е прочута сред бедните. Но църквата рухваше, половината манастирски сгради бяха празни, а приорът бе натрупал дългове към лихвари. Филип ходеше до Кингсбридж поне веднъж годишно и всеки път се връщаше кипнал от гняв заради начина, по който богатството, дадено от предани вярващи и увеличено от труда на усърдни монаси, се ръководеше немарливо като наследството на блуден син.

Част от проблема бе в местоположението на приората. Кингсбридж бе малко село насред затънтен път, който не водеше никъде. От времето на първия крал Уилям — когото наричаха Завоевателя или Копелето според това кой говореше — повечето катедрали бяха прехвърлени в големи градове. Но Кингсбридж бе преживял това сътресение. Това обаче не беше непреодолим проблем според Филип. Един оживен манастир с катедрална църква трябваше да е като град сам по себе си.

Същинската беда беше летаргията на стария приор Джеймс. След като кормилото бе водено с вяла ръка, вълните тласкаха кораба без посока и той не плаваше на никъде.

И за горчиво съжаление на Филип, упадъкът на приората Кингсбридж щеше да продължи, докато приор Джеймс бе жив.

Увиха бебето в чисти ленени пелени и го положиха в голяма кошница за хляб вместо люлка. След като коремчето му се напълни с козе мляко, малкият бързо заспа. Филип възложи на Джони Осем пенса да се грижи за него, защото, макар и да беше малко нещо глуповат, младежът проявяваше грижовна нежност към малките и крехки същества.

Филип беше нетърпелив да разбере какво бе довело Франсис в манастира. Подпита го по време на вечерята, но брат му не се отзова и се наложи да потисне любопитството си.

След вечеря беше час за учение. Нямаха подходящи помещения, но монасите можеха да седят на притвора на параклиса и да четат или да се разхождат нагоре-надолу по поляната. Позволено им бе да ходят до магерницата от време на време, за да се сгреят край огъня според обичая. Филип и Франсис тръгнаха покрай поляната, както често бяха обикаляли портиците на манастира в Уелс. Тогава Франсис заговори.

— Крал Хенри винаги се е отнасял към Църквата като към нещо, подчинено на кралството му — започна той. — Нареждал е на епископи, налагал е данъци и е пречил на прякото прилагане на папската власт.

— Знам. И какво?

— Крал Хенри е мъртъв.

Филип замръзна на място. Не беше очаквал това .

Франсис продължи:

— Умрял е в ловното си имение край Лион ла Форет в Нормандия, след ядене на миноги, които много обичаше, макар да не му понасяха.

— Кога?

— Днес е първият ден на годината, следователно точно преди месец.

Филип бе слисан. Хенри седеше на кралския трон още преди раждането му. Не беше преживявал смъртта на крал, но знаеше, че това означава беди и вероятно война.

— Какво ще стане сега? — попита той с безпокойство.

Тръгнаха отново. Франсис отвърна:

— Проблемът е, че кралският наследник беше убит в морето преди много години — може би помниш това.

— Помня.

Беше на дванайсет години тогава. Това бе първото събитие от национална величина, проникнало в момчешкия му ум и накарало го да осъзнае съществуването на света извън манастира. Кралският син бе умрял при крушение на един съд, наречен „Белия кораб“ край брега на Шербург. Абат Питър, съобщил му за всичко това, беше обезпокоен, че смъртта на наследника ще бъде последвана от война и анархия, но в крайна сметка крал Хенри удържа властта и животът продължи необезпокояван за двете осиротели момчета.

— Кралят имаше много други деца, разбира се — продължи Франсис. — Поне двайсет, включително моя лорд, граф Робърт от Глостър. Но както знаеш, всички те са незаконни. Въпреки половата му разюзданост и плодовитост, успя да направи само още едно законно дете — и то беше момиче, Мод. Незаконен син не може да наследи трона, но жена е почти също толкова зле.