Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Крал Хенри не е ли посочил наследник? — попита Филип.

— Да. Избра Мод. Тя има син, също наречен Хенри. Най-скъпото желание на стария крал бе неговият внук да наследи трона. Но момчето няма и три години още. Тъй че кралят накара бароните да се закълнат във васална вярност на Мод.

Филип се озадачи.

— Щом кралят е направил Мод своя наследница и бароните вече са й се заклели във вярност… какъв е проблемът?

— Дворцовият живот изобщо не е толкова прост. Мод е омъжена за Жофроа д’Анжу. Анжу и Нормандия са били съперници от поколения. Нашите нормански владетели мразят анжуйците. Честно казано, проява на много голям оптимизъм беше от страна на стария крал да очаква, че тълпа англо-нормански барони ще даде Англия и Нормандия в ръцете на анжуец, въпреки клетвата.

Филип беше донякъде озадачен от познанията на по-малкия си брат и от непочтителното му отношение към най-важните хора в страната.

— Откъде знаеш всичко това?

— Бароните се събраха в Льо Нойбург да решат какво да правят. Излишно е да ти казвам, че моят господар, граф Робърт, също бе там, а аз отидох с него, за да пиша писмата му.

„Колко различен трябва да е животът на Франсис от моя“, помисли си Филип и погледна с любопитство брат си. После си спомни нещо.

— Граф Робърт е най-големият син на стария крал, нали?

— Да, и е много амбициозен. Но приема общия възглед, че незаконните синове трябва да завоюват кралствата си, не да ги наследяват.

— Кой друг бе там?

— Крал Хенри имаше трима племенника, синовете на сестра му. Най-големият е Теобалд от Блоа; след него е Стивън, много обичан от покойния крал и дарен от него с огромни имения тук в Англия; и най-малкият на семейството, Хенри, когото знаеш като епископа на Уинчестър. Бароните предпочетоха най-големия, Теобалд, съгласно традиция, която сигурно ще прецениш, че е съвършено разумна.

— Съвършено разумна — повтори Филип с усмивка. — Значи Теобалд е новият ни крал?

Франсис поклати глава.

— Така си помисли и той, но ние, по-малките синове все успяваме да се изтикаме напред. — Стигнаха най-далечния кът на поляната и тръгнаха обратно. — Докато Теобалд благосклонно приемаше клетвите на бароните, Стивън прехвърли Ламанша, озова се в Англия, препусна към Уинчестър и с помощта на най-малкия брат Хенри, епископа, завладя тамошния замък и — най-важното — кралската хазна.

Филип се накани да каже „Значи Стивън е новият ни владетел“, но се въздържа — беше го казал вече за Мод и Теобалд, и беше сгрешил и двата пъти.

Франсис продължи:

— На Стивън му трябваше само още едно нещо, за да утвърди победата си: подкрепата на Църквата. Защото, докато не бъде коронован в Уестминстър от архиепископа, не би могъл действително да се назове крал.

— Но това, разбира се, не е станало лесно — предположи Филип. — Брат му Хенри е един от най-влиятелните духовници в страната — епископ на Уинчестър, абат на Глостънбъри, богат като Соломон и могъщ почти колкото архиепископа на Кентърбъри. А ако епископ Хенри не е смятал да го подкрепи, защо му е помогнал да вземе Уинчестър?

Франсис кимна.

— Трябва да кажа, че действията на епископ Хенри през цялата тази криза бяха гениални. Виждаш ли, той не помагаше на Стивън от братска любов.

— Тогава какъв беше мотивът му?

— Преди няколко минути ти напомних как покойният крал Хенри се отнасяше към Църквата като към част от кралството си. Епископ Хенри иска да гарантира, че новият ни крал, който и да е той, ще се отнася по-добре към Църквата. Тъй че преди да осигури подкрепа, Хенри накара Стивън да положи тържествена клетва, че ще съхрани правата и привилегиите на Църквата .

Филип бе силно впечатлен. Отношенията на Стивън с Църквата бяха определени, от самото начало на управлението му, според условията на Църквата. Но още по-важен навярно бе прецедентът. Църквата трябваше да коронова кралете, но досега тя нямаше правото да поставя условия. Навярно идваше времето, когато никой крал нямаше да може да дойде на власт, без първо да се договори с Църквата.

— Това би могло да означава много за нас — промълви той.

— Стивън би могъл да наруши обещанията си, разбира се — отвърна Франсис. — Но все пак си прав. Той никога няма да може да бъде толкова безскрупулен с Църквата, колкото беше Хенри. Но има друга опасност. Двама от бароните възнегодуваха горчиво от стореното от Стивън. Единият беше Бартоломю, графът на Шайринг.

— Знам го. Шайринг е само на един ден път оттук. За Бартоломю казват, че е благочестив човек.