Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— На колене! — изрева му той.

За миг като че ли монахът щеше да се издърпа. Но съзнаваше, че е сгрешил и както Филип очакваше, съпротивата бе потушена от гузната съвест и когато дръпна по-силно ухото му, младият мъж коленичи.

— Останалите също! — заповяда Филип. — На колене!

Всички бяха дали обет за покорство и скандалното безредие, в което явно бяха живели напоследък, не бе достатъчно, за да заличи дългогодишния навик. Половината монаси и всички послушници се смъкнаха на колене.

— Нарушили сте обетите си — заговори той, без да крие презрението си. — Вие сте богохулници, всички до един. — Огледа ги, срещайки погледите им. — Покаянието ви започва от сега.

Коленичиха и останалите, един по един, докато само четецът остана прав. Беше надебелял мъж със сънливи очи, около двайсет години по-възрастен от Филип. Той се приближи до него, заобикаляйки коленичилите монаси.

— Дай ми книгата.

Сакристът го изгледа с непокорство и не отвърна нищо.

Филип се пресегна и леко хвана за единия край дебелия том. Сакристът го стисна по-здраво. Филип се поколеба. Два дни беше обмислял, докато реши да бъде предпазлив и да действа полека, а ето че сега още с прахта от пътя по краката си рискуваше всичко в открит сблъсък с човек, за когото не знаеше нищо.

— Дай ми книгата и падни на колене — повтори той.

По лицето на сакриста пробяга усмивка.

— Кой си ти?

Филип отново се поколеба. Заради остриганата му коса и расото бе очевидно, че е монах, а от поведението му би трябвало да са се досетили, че разполага с власт. Но все още не беше ясно дали рангът му го поставя над сакриста. Трябваше само да каже „Аз съм новият ви приор“, но не го искаше. Изведнъж му се стори много важно да надделее с тежестта на моралния си авторитет.

Сакристът долови колебанието му и се възползва от него.

— Кажете на всички ни, моля — заговори той с насмешлива вежливост. — Кой ще да е тоя, който ни повелява да коленичим в негово присъствие?

Всякакво колебание го изостави моментално и той си помисли: „Бог е с мен, тъй че от какво ме е страх?“ Пое си дълбоко дъх и думите излязоха като рев, който отекна от пода до сводестия каменен таван.

— Бог е тоя, който ви повелява да коленичите в Негово присъствие!

Сакристът не изглеждаше вече толкова уверен. Филип се възползва от краткото му разколебаване и дръпна книгата. Противникът му вече бе изгубил цялата си власт и най-сетне с неохота се смъкна на колене.

Прикрил облекчението си, Филип бавно огледа всички и заяви:

— Аз съм новият ви приор.

Накара ги да останат на колене, докато прочете службата. Отне много време, защото ги караше да повтарят отговорите многократно, докато съумяха да ги изрекат в съвършена хармония. После ги изведе от параклиса и през поляната поеха към трапезарията. Върна печеното свинско в кухнята и заповяда да донесат хляб и слаба бира. Освен това назначи един монах да чете на глас, докато се хранят. Щом всички приключиха, ги отведе, пак така в мълчание, до спалното.

Заповяда да донесат постелята на приора от отредената му къща — щеше да спи в същата стая с монасите. Беше най-простият и най-сигурен начин да предотврати греховността на разврата.

Цялата първа нощ не спа, а седя със запалена свещ и мълчаливо се молеше, докато стана среднощ — времето да събуди братята за полунощницата. Проведе бързо службата, за да им покаже, че не е съвсем безмилостен. Легнаха си отново, но Филип остана буден.

На разсъмване, преди останалите да са се събудили, излезе навън и огледа наоколо с мисъл за предстоящия ден. Една от нивите наскоро бе извоювана от леса, а в средата й стърчеше огромният пън от някогашен масивен дъб. Това му подсказа идея.

След като мина утренята и закусиха, ги отведе всички в нивата с въжета и брадви. Целия предобед изкараха в изкореняване на огромния пън, като половината от тях теглеха въжетата, а другата половина нападаха корените с брадви и всички викаха заедно: „Хей-ех!“ Когато пънът най-сетне излезе, Филип даде на всички им бира, хляб и по резен от свинското, което им бе отказал на вечерята.

Това не беше краят на проблемите, но бе началото на решаването им. От самото начало отказа да иска от дома майка каквото и да било, освен зърно за хляб и свещи за параклиса. Знанието, че няма да получат никакво месо, освен онова, което сами са си отгледали или уловили, превърна монасите в грижливи стопани на стоката и ловци на птици. И докато по-рано бяха гледали на службата като на начин да избягат от работа, сега се радваха, когато Филип съкрати часовете в параклиса, за да имат повече време за нивите.