Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Абат Питър се усмихна.

— Може би, за да се погрижа за теб.

По-късно същата година абатът отиде в Кентърбъри, за да поднесе почитанията си на архиепископа и когато се върна, рече на Филип:

— Дал съм те на приора на Кингсбридж.

Филип се уплаши не на шега. Приоратът на Кингсбридж бе един от най-големите и най-важните манастири в страната. Беше катедрален приорат — църквата му бе катедрала, седалище на епископа, а самият епископ всъщност се водеше абат на манастира, който инак формално се ръководеше от собствения си приор.

— Приор Джеймс е стар приятел — каза абат Питър на Филип. — В последните няколко години е доста отпаднал духом, не знам защо. Все едно, Кингсбридж има нужда от млада кръв. В частност Джеймс има проблем с един от скитовете си, малка горска обител, и ужасно му е нужен напълно благонадежден човек, който да поеме скита и да го върне в пътя на светостта.

— Значи ще съм приорът на скита? — изненада се Филип.

Абатът кимна.

— И ако с право сме преценили, че Бог има много работа за теб, можем да очакваме, че ще помогнеш в решаването на проблемите, които тази обител изпитва.

— А ако грешим?

— Винаги можеш да се върнеш тук и да бъдеш моят иконом. Но не грешим, синко. Ще видиш.

Сбогуването го разплака. Беше прекарал седемнайсет години тук и монасите бяха семейството му, по-истинско за него от родителите, които тъй жестоко му бяха отнети. Навярно никога повече нямаше да види тези монаси и това го наскърби.

В началото Кингсбридж го изуми. Защитеният със стени манастир беше по-голям от много села. Катедралната църква бе огромна и сумрачна зала, също като пещера. Затова пък къщата на приора беше един малък палат. Но след като привикна с големината, започна да вижда признаците на духовен упадък, които бе забелязал абат Питър у своя приятел. Църквата видимо се нуждаеше от основен ремонт, молитвите се измърморваха припряно, правилата за мълчание непрекъснато се нарушаваха и имаше твърде много слуги, повече от монасите. Филип бързо надмогна изумлението и започна да се ядосва. Искаше му се да хване приор Джеймс за гърлото и да каже: „Как смеете да правите това? Как смеете да поднасяте така припряно молитвите си към Бога? Как смеете да позволявате послушници да играят на зарове и монаси да държат домашни любимци? Как смеете да живеете в палат, обкръжен от слуги, докато Божията църква грохва в развалини?“ Нищо такова не каза, разбира се. Имаше кратка формална беседа с приор Джеймс, висок, слаб и изгърбен мъж, който сякаш носеше цялата тежест на световните беди на изгърбените си рамене. След това поговори със заместник-приора, Ремигий. В началото на разговора Филип намекна, че според него приоратът се нуждае от някои промени, като очакваше заместник-приорът да се съгласи с цялото си сърце. Но Ремигий го изгледа надменно, все едно казваше „Ти за кого се мислиш?“ и смени темата.

Ремигий му обясни, че скитът „Свети Джон в леса“ бил основан преди три години с малко земя и имот, и трябвало вече да се самоподдържа, но всъщност продължавал да зависи от поддръжката на манастира — майка. Имаше и други проблеми: дякон, който случайно прекарал една нощ там, останал недоволен от службите; пътници твърдели, че били ограбени от монаси в околностите му; имало слухове за безнравственост… Фактът, че Ремигий не можеше или пък не желаеше да даде подробности, бе само още един знак за леката ръка, с която се ръководеше всичко. Филип напусна разтреперан от гняв. Един манастир трябваше да прославя Господа. Не правеше ли това, не беше нищо. Приоратът Кингсбридж беше по-лошо от нищо. Позореше Господа със своята леност. Но самият той нищо не можеше да стори по този проблем. Единственото, на което можеше да се надява, бе да вкара в правия път един от скитовете му.

По време на двудневната езда до горска обител, Филип размишляваше над малкото сведения, които му бяха дали и вглъбено обмисляше как да подходи. Реши, че ще е добре в началото да тръгне полека. Обикновено приорът се избираше от монасите, но при един скит, който бе само външен пост на главния манастир, можеше просто да го избере приорът на дома-майка. Тъй че Филип не бе поканен да се подложи на избор, а това означаваше, че не можеше да разчита на добрата воля на монасите. Трябваше да си подбира пътя внимателно. Налагаше се да научи повече за проблемите на обителта, преди да може да прецени как най-добре ще ги разреши. Трябваше да спечели уважението и доверието на монасите, особено на по-старите от него, които можеше да възнегодуват против назначението му. После, след като научеше достатъчно и укрепеше властта си, щеше да предприеме твърди действия.