Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Тате извади оръжието си от ножницата и го вдигна в защита. Грозният замахна надолу и двете лезвиета се удариха и изкънтяха като камбана. Като всички малки момчета и Филип си мислеше, че татко му е непобедим. В този момент разбра истината. Тате бе изтощен от загубата на кръв. Когато двата меча се сблъскаха, неговият падна, а нападащият вдигна своя съвсем малко и отново замахна бързо. Ударът падна там, където едрите вратни мускули на тате се вдигаха от широките му рамене. Филип запищя, когато видя как острият ръб на оръжието се вряза в тялото на баща му. Грозният мъж издърпа ръката си назад, за да намушка и върхът на меча се заби в корема на тате.

Вцепенен от ужас, Филип погледна нагоре към мама. Очите й срещнаха неговите точно когато другият мъж, оня с брадата, я удари. Тя падна на пода до момчето и от раната в главата й потече кръв. Брадатият смени хватката на меча си тъй, че върхът да сочи надолу и го стисна в двете си ръце. После го вдигна високо, почти колкото човек да намушка себе си и силно заби надолу. Чу се болезнен пукот от счупена кост, щом върхът прониза гърдите на мама. Оръжието се вряза дълбоко, толкова дълбоко — Филип го забеляза, колкото и да го бе заслепил влудяващият страх, — че трябваше да е излязъл през гърба й, заковавайки я като гвоздей за пода.

Обезумял, Филип отново погледна към баща си. Видя как се смъкна напред върху меча на грозния и от устата му швирна кръв. Убиецът му отстъпи назад и издърпа оръжието си в опит да го освободи. Татко му залитна още стъпка напред и се задържа за него. Грозният изрева яростно и изви меча в корема на тате. Този път острието излезе. Тате падна на пода и притисна ръце в корема си, сякаш искаше да запуши зейналата рана. Филип винаги си бе мислил, че човешките вътрешности са повече или по-малко твърди и му призля от гледката с грозните слузести жили и органи, които се изсипваха от баща му. Нападателят вдигна оръжието си високо, с върха надолу над тялото на тате, също като брадатия над мама, и нанесе последния удар по същия начин.

Двамата англичани се спогледаха и най-неочаквано Филип разчете облекчение на лицата им. Обърнаха се едновременно и погледнаха към него и Франсис. Единият кимна, а другият сви рамене и Филип разбра, че ще убият него и брат му, като ги посекат с онези остри мечове, а щом осъзна колко много щеше да боли , ужасът кипна в него докато усети, че главата му ще се пръсне.

Мъжът с кръв по брадата се наведе бързо и хвана Франсис за глезена. Вдигна го във въздуха с главата надолу, докато момченцето пищеше за мама, без да разбира, че тя е мъртва. Грозният мъж изтръгна меча си от тялото на тате и изпъна ръка, готов да промуши Франсис в сърцето.

Ударът така и не последва. Откъм входа прокънтя властен глас и двамата мъже замръзнаха. Писъкът секна и Филип осъзна, че самият той беше запищял. Погледна към вратата и видя абат Питър, застанал там в домашнотъканото си расо, с гняв Божи в очите и вдигнал дървен кръст в ръката си като меч.

Когато Филип съживяваше този ден в кошмарите си и се събуждаше нощем плувнал в пот и с писъци, винаги успяваше да се успокои и после отново да се отпусне в сън, щом върнеше в ума си последната сцена и как писъците и раните бяха отметени настрана от невъоръжения мъж с кръста.

Абат Питър заговори отново. Филип не разбра езика, на който говореше — беше английски, разбира се — но смисълът бе ясен, защото двамата мъже изглеждаха засрамени и брадатият много кротко остави Франсис на пода. Докато говореше, монахът пристъпи уверено в стаята. Двамата войници се дръпнаха назад сякаш се уплашиха от него — бяха с мечовете си и в броня, а той във вълнено расо и с кръст! Обърна им гръб в жест на пълно презрение, наведе се и заговори на Филип. Гласът му беше спокоен.

— Как се казваш?

— Филип.

— А, да, спомням си. А братчето ти?

— Франсис.

— Добре. — Абатът погледна към плувналите в кръв тела върху пръстения под. — Това е майка ви, нали?

— Да — отвърна Филип, разтреперан от паника, а после посочи осакатеното тяло на баща си и каза: — А това е тате!

— Знам — промълви монахът утешително. — Не трябва да пищиш повече, трябва да отговориш на въпросите ми. Разбираш ли, че те са мъртви?

— Не знам — отвърна отчаяно Филип. Знаеше какво означава, когато животни са мъртви, но как можеше да се случи това с мама и тате?

— Все едно, че са заспали — каза абат Питър.

— Но очите им са отворени! — проплака Филип.

— Шшт. По-добре да им затворим очите тогава.