Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Последва изумено мълчание.

След това Питър рече ядосано:

— Това е невъзможно! Не може бебе да бъде гледано от монаси!

Филип улови погледа на брат си и двамата се усмихнаха, затаили общ спомен. А щом Филип заговори отново, гласът му бе натежал от бремето на миналото.

— Невъзможно ли? Не, Питър. Напротив, напълно сигурен съм, че може да стане, както и моят брат. Знаем го от опит. Нали, Франсис?

В деня, за който Филип вече мислеше като за сетния ден, баща му се беше върнал у дома с рана.

Филип пръв го бе видял да се изкачва на коня си по лъкатушещия по склона път към малкото селце в планинския Северен Уелс. Шестгодишното дете изтича да го посрещне, както обикновено. Ала този път тате не се наведе, за да метне малкото момче на коня пред себе си. Яздеше бавно, отпуснат в седлото. Държеше юздите в дясната си ръка, а лявата бе увиснала безпомощно. Лицето му бе пребледняло, а дрехите му бяха оплискани с кръв. Филип бе едновременно заинтригуван и уплашен, защото никога не бе виждал тате толкова изтощен.

Тате му каза:

— Доведи майка си.

Когато го вкараха в къщата, мама разряза ризата му. Филип бе ужасен: гледката как пестеливата му майка с готовност съсипва добрите дрехи бе по-стъписваща и от кръвта.

— Не се тревожете за мен сега — беше казал тате, но обичайното му ръмжене бе спаднало до глухо мърморене и никой не го послуша — още едно стъписващо събитие, защото обикновено думата му беше закон. — Оставете ме и заведете всички в манастира. Проклетите англичани скоро ще са тук.

На билото на хълма имаше манастир с църква, но Филип не можа да разбере защо трябваше да ходят там, след като дори не бе неделя.

— Ако загубиш още кръв, няма да можеш да идеш никъде вече — каза мама, но леля Гуен рече, че ще вдигне тревога и излезе.

След години, щом се замислеше за последвалите събития, Филип разбираше, че в този момент всички бяха забравили за него и четиригодишния му брат, Франсис. Никой не се сети да ги отведат в манастира, където щяха да са в безопасност. Хората мислеха за своите деца и бяха решили, че с Филип и Франсис всичко ще е наред, защото бяха с родителите си. Но тате кървеше до смърт, а мама се опитваше да го спаси и стана тъй, че англичаните ги хванаха четиримата.

Нищо в краткия житейски опит на Филип не беше го подготвило за появата на двамата войници, когато отвориха с ритници вратата и нахлуха в едностайната им къщурка. При други обстоятелства нямаше да са толкова страшни, защото приличаха на големите непохватни младоци в градчето, които се подиграваха на старите жени, налитаха на евреи и се биеха с юмруци пред пивниците посред нощ. Но този път — Филип го осъзна след години, когато най-после можеше да мисли обективно за онзи ден — младите мъже бяха обзети от кръвожадност. Бяха имали битка, бяха чули писъците на издъхващи от болка мъже, бяха видели да умират техни приятели и буквално бяха обезумели от страх. Но бяха спечелили битката и бяха оцелели, и сега гонеха враговете си, за да отмъстят, и нищо нямаше да ги удовлетвори, освен още кръв, още писъци, още рани и смърт. И всичко това бе изписано на изкривените им лица, когато нахлуха в стаята като лисици в кокошарник.

Движеха се много бързо, но Филип след това можеше да си спомни всяка стъпка все едно, че бе продължило много дълго. Облечени бяха в лека броня, само по къси ризници и кожени шлемове с железен обков, и с извадени мечове. Единият беше грозен, с голям изкривен нос и примижал, а зъбите му бяха оголени в застрашителна маймунска усмивка. Другият имаше пищна брада, която бе зацапана с кръв — чужда кръв сигурно, защото не изглеждаше да е ранен. Двамата огледаха стаята в движение. Безмилостните им пресметливи очи подминаха Филип и Франсис, забелязаха мама и се спряха на татко им. Бяха почти стигнали до него, преди някой да е успял да помръдне.

Мама се беше надвесила над тате и превързваше лявата му ръка. Тя се изправи и се нахвърли срещу натрапниците с пламнали в безнадеждна храброст очи. Тате скочи на крака и здравата му ръка посегна към дръжката на меча му. Филип извика от ужас.

Грозният вдигна меча си над главата и замахна с дръжката напред към главата на мама, а после я избута настрани, без да я промуши, сигурно защото не искаше да рискува мечът му да е забит в тяло, докато тате все още бе жив. Филип се досети за това след години; тогава просто затича към майка си, без да разбира, че тя вече не може да го защити. Мама залитна замаяна, а грозният я подмина и отново вдигна меча си. Филип се вкопчи в полата на майка си, докато тя се олюляваше, но не можеше да откъсне очи от баща си.