Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Другият мъж беше млад монах. Като се вгледа по-внимателно, Том видя, че младият топна ленено парче плат във ведро с мляко — козе, сигурно — а след това постави намокрения край в устата на бебето. Това беше находчиво.

— Е — промълви плахо. — Най-добре да ида при тях, да им кажа какво съм направил и да си взема детето.

Елън го погледна намръщено.

— Малко помисли, Том. Какво ще правиш после?

Не я разбра накъде бие.

— Ще помоля монасите за мляко. Могат да разберат, че съм беден. Те дават милостиня.

— А след това?

— Ами, надявам се, че ще ми дадат достатъчно мляко, за да преживее три дни, докато стигна до Уинчестър.

— А после? — настоя Елън. — Как ще изхраниш бебето си след това?

— Ами, ще потърся работа…

— Търсиш си работа откакто те срещнах, от края на лятото — сопна се тя. Като че ли му беше малко ядосана, но той не разбра защо. — Нямаш нито пари, нито сечива — продължи да го поучава. — Какво ще стане с бебето, ако в Уинчестър няма работа?

— Не знам — отвърна Том. Почувства се уязвен, че му говори толкова грубо. — Какво да правя — да живея като тебе ли? Не мога да замервам патици с камъни. Аз съм строител.

— Би могъл да оставиш бебето тук.

Той се стъписа.

— Да го оставя? След като тъкмо го намерих?

— Ще си сигурен, че е на топло и нахранено. Няма да трябва да го носиш със себе си, докато търсиш работа. А щом си намериш нещо, можеш да се върнеш тук и да си вземеш детето.

Инстинктът на Том се възпротиви.

— Не знам. Какво биха си помислили монасите за това, че съм изоставил бебето?

— Те вече знаят, че си го направил — отвърна тя изнервено. — Въпросът е само дали ще си го признаеш сега или по-късно.

— Монасите знаят ли как да се грижат за бебета?

— Поне толкова, колкото знаеш и ти.

— Съмнявам се.

— Е, сетили са се как да нахранят новородено, което може само да суче.

Том започна да разбира, че е права. Колкото и да жадуваше да вземе малкото вързопче в прегръдката си, не можеше да отрече, че монасите можеха да се погрижат по-добре за бебето от него. Нямаше храна, нито пари, нито сигурност, че скоро ще си намери работа.

— Да го изоставя отново — каза той тъжно. — Май трябва.

Остана на мястото си, загледан през полето към малката фигурка в скута на свещеника. Синът му имаше тъмната коса на майка си. Беше взел решението си, но не можеше да се откъсне.

След това от другата страна на поляната се появиха група монаси — петнайсет или двайсет на брой — понесли брадви и триони. Стана опасно да не ги забележат. Двамата бързо се шмугнаха назад в гъсталака и бебето изчезна от погледа на Том.

Пропълзяха назад през храстите, а щом излязоха на пътя, се втурнаха в бяг. Избягаха на триста-четиристотин крачки назад, хванати за ръце и строителят се изтощи, но вече бяха на безопасно разстояние. Свърнаха от пътя и си намериха място, където да отдъхнат, скрити от хорските погледи.

Седнаха на затревена издатина, огряна от пъстра слънчева светлина. Том погледна Елън, излегната на гръб върху тревата. Лицето й се бе изчервило и му се усмихваше. Дрехата й се бе разтворила на шията и оголваше гърлото й и хълмчетата на гърдите й. Изведнъж го обзе желание отново да види голотата й и страстта бе по-силна от вината, която изпита. Той се наведе, за да я целуне, ала се поколеба — та тя бе така красива! Когато заговори, бе необмислено и собствените му думи го изненадаха.

— Елън — каза Том. — Ще бъдеш ли моя жена?

Питър от Уеърхам беше роден смутител.

Бяха го прехвърлили в малкия скит в гората от манастира-майка в Кингсбридж и не беше трудно да се разбере защо тамошният приор бе побързал да се отърве от него. Висок и дългокрак, близо трийсетгодишен мъж, той имаше могъщ интелект, надменен нрав и живееше в непрекъснато състояние на праведно възмущение. Още като пристигна и тръгна да работи на полето, наложи бесен темп, а после обвини другите в мързел. За негова изненада обаче повечето монаси не му отстъпиха, а по-младите дори го надминаха, докато го умориха. Тогава потърси друг порок вместо безделието и вторият избор се оказа лакомията.

Започна с изяждането само на половината от дажбата си хляб, без да кусне от месото. През деня пиеше вода от потоците, разреждаше бирата и отказваше вино. Нахока един млад монах здравеняк затова, че си поиска още от овесената каша и докара до сълзи едно момче, изпило на шега виното на друг послушник.

Монасите не показваха някакви признаци на лакомия, мислеше си приор Филип, докато се връщаше за обед от билото на хълма към манастира. Младите бяха тънки и мускулести, а по-старите мъже — загорели от слънцето и жилави. Никой нямаше онази бледа отпуснатост, идваща с многото ядене и безделничене. Според Филип всички монаси трябваше да бъдат слаби. Дебелите предизвикваха завист у бедните и омраза към Божиите служители.