Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Ядоха, докато котлето се опразни. После Алфред и Марта легнаха върху тръстиките. Преди да заспят Том им каза, че двамата с Елън ще идат да потърсят свещеника, а Елън нареди на Джак да остане и да се погрижи за тях, докато се върнат. Двете грохнали от умора деца кимнаха в съгласие и затвориха очи.

Том и Елън излязоха навън. Бе загърнат с кожата, която Елън му беше дала. Увил я бе около раменете си да му пази топло. Щом навлязоха в гъстака от калина жената се спря, обърна се към него, придърпа го към себе си и го целуна.

— Обичам те — прошепна му пламенно. — Обикнах те от мига, в който те видях. Винаги съм искала мъж, който да е силен, благороден и мил, и си мислех, че такъв не съществува. А после те видях. Исках те. Но разбрах, че обичаш жена си. Боже мой, колко й завиждах. Съжалявам, че умря, искрено съжалявам, защото виждам скръбта в очите ти и всички сълзи, които чакат да бъдат пролети, и сърцето ми се къса, като те гледам толкова тъжен. Но след като нея вече я няма, искам те за себе си.

Том не знаеше какво да отвърне. Трудно му беше да повярва, че една толкова красива, силна и способна сама да се справя с трудностите жена, би могла да се влюби в него от пръв поглед. Още по-трудно му бе да определи какво изпитва самият той. Беше опустошен от загубата на Агнес. Елън бе права, че още таеше непролети сълзи. Усещаше тежестта им в очите си. Но също така бе погълнат от желание към Елън, с възхитителното й горещо тяло, златните й очи и безсрамната й страст. Чувстваше се ужасно гузен, че я желае толкова непреодолимо, докато Агнес лежи в гроба едва отпреди няколко часа.

Взря се в нея, очите й отново проникнаха до сърцето му и тя промълви:

— Не казвай нищо. Не бива да изпитваш срам. Знам, че я обичаше. Тя също го знаеше, виждах го. Все още я обичаш, разбира се. Винаги ще я обичаш.

А той бездруго нямаше какво да каже. Беше онемял, поразен от тази необикновена жена. Тя като че ли правеше всичко както трябва. Това, че сякаш знаеше всичко, което му е на сърцето, по някакъв начин го накара да се почувства по-добре, сякаш вече наистина нямаше от какво да се срамува. Том въздъхна.

— Така е по-добре — промълви тя. Хвана го за ръката и излязоха заедно от пещерата.

Пробиваха си път през девствената гора близо миля, след което излязоха на пътя. Докато вървяха, Том непрекъснато поглеждаше лицето на Елън. Спомни си как първия път, когато я срещна, бе решил, че не би могла да се нарече съвсем красива заради странните си очи. Сега не можеше да разбере как изобщо е могъл да си помисли нещо такова, защото виждаше в тези изумителни очи съвършения израз на неповторимата й същност. Сега тя изглеждаше абсолютно съвършена и единствената загадка бе защо е с него.

Извървяха три или четири мили. Той все още бе уморен, но храната му беше дала сила. И макар да вярваше безрезервно на Елън, изгаряше от желание да види бебето със собствените си очи.

Щом зърнаха манастира през дърветата, жената му прошепна:

— Нека не се разкриваме пред монасите в началото.

Том се озадачи.

— Защо?

— Ти изостави бебе. Брои се за убийство. Хайде да огледаме скришом от гората и да видим що за хора са те.

Том не смяташе, че може да си има неприятности, предвид обстоятелствата, но малко предпазливост нямаше да навреди, затова кимна в съгласие и я последва в гъсталаците. Малко след това двамата легнаха в края на поляната.

Манастирът бе много малък. Том беше строил манастири и предположи, че този трябваше да е от тъй наречените скитове, клон или външен пост на приорат или абатство. Имаше само две каменни сгради — параклис и спалнята на монасите. Останалото бе от дърво и замазан с глина плет: кухня, конюшня, плевник, и няколко по-малки стопански постройки. Мястото имаше чист, добре поддържан вид и създаваше впечатлението, че монасите се занимават със земеделие поне толкова, колкото се отдават на молитвите.

Наоколо не се мяркаха много хора.

— Повечето от братята са отишли по работа — обясни Елън. — Строят плевня горе на хълма. — Погледна към небето. — Ще се върнат към обед за ядене.

Том огледа поляната. Видя две човешки фигури, скрити отчасти зад стадо вързани кози.

— Погледни — посочи й той. Загледаха се към двамата и той забеляза още нещо. — Мъжът, който седи, е свещеник и…

— И държи нещо в скута си.

— Хайде да се приближим.

Тръгнаха през дърветата, заобикаляйки поляната и излязоха на едно място близо до козите. Сърцето на строителя се разтуптя, щом погледна седналия на трикракото столче свещеник. В скута му имаше бебе и бебето беше неговото. В гърлото му заседна буца. Беше вярно, наистина беше вярно! Бебето бе оживяло. Искаше му се да скочи и да прегърне свещеника.