Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Сърцето му подскочи. Забърза и присви очи. Да, беше огън. Затича. Чу Марта да проплаква зад гърба му сякаш си бе помислила, че татко й я оставя, и извика през рамо:

— Стигнахме!

Двете деца затичаха след него.

Стигна при конския кестен с разтуптяно сърце. Огънят пламтеше игриво. Ето я и струпаната купчина дърва. Ето го и зацапаното с кръв парче земя, където Агнес беше кървила до смърт. Ето го и гроба — могилка прясно изкопана пръст, под която тя сега лежеше. А върху гроба — нищо.

Том се заозърта в паника. Умът му се беше размътил. От бебето нямаше и следа. От очите му бликнаха сълзи на отчаяние. Нямаше я дори половината наметало, с което новороденото бе увито. И все пак гробът беше непокътнат — не се виждаха нито животински дири в меката пръст, нито кръв… Никакви следи, че бебето е отмъкнато…

Обзе го чувството, че не може да вижда добре. Не можеше да мисли ясно. Вече знаеше, че е направил нещо ужасно, като е оставил бебето, докато е още живо. Щом разбереше, че е мъртво, щеше да може да си отдъхне. Но то все още можеше да е живо някъде… някъде наблизо. Реши да обиколи в кръг и да потърси.

— Къде отиваш? — попита Алфред.

— Трябва да потърсим за бебето — смотолеви той, без да поглежда назад. Обиколи по края на полянката, като надничаше под храстите, все още леко замаян и отпаднал. Нищо не видя, дори и най-малка следа за посоката, в която вълкът можеше да е отнесъл сина му. Вече беше сигурен, че е било вълк. Леговището му сигурно бе наблизо.

— Трябва да обиколим по-надалеч — каза на децата.

Отново ги поведе в кръг, по-далече от огъня, като се провираше между храстите и ниските дървета. Започваше да се чувства объркан, но успя да съсредоточи ума си само над едно: властната нужда да намери детето. Вече не изпитваше никаква скръб, само сляпа и яростна решимост, и ужасното осъзнаване, че всичко това е по негова вина. Газеше през гората и очите му шареха между храсти и трева, спираше на всеки няколко крачки, за да се вслуша за монотонния бебешки плач, който не можеше да се сбърка с нищо. Но щом той и децата затихнеха, гората оставаше безмълвна.

Загуби представа за времето. Непрекъснато разширяващите се обиколки го връщаха периодично на пътя, но в един момент осъзна, че е минало много време, откакто го бяха прекосили. Зачуди се защо не бяха се натъкнали на колибата на лесничея. Смътно си помисли, че може би се е изгубил и вече не обикаля около гроба, а се скита напосоки из леса. Но вече бе все едно, след като продължаваше да търси.

— Татко — подвикна зад него Алфред.

Том го погледна през рамо ядосан, че са го разсеяли. Алфред носеше Марта, която май бе заспала дълбоко и клюмаше на гърба му.

— Какво?

— Може ли да отдъхнем?

Том се поколеба. Не му се искаше да спира, но синът му сякаш всеки миг щеше да рухне.

— Добре — каза той с неохота. — Но не задълго.

Бяха на някакъв склон. В подножието може би имаше поток. Усети, че е ожаднял. Взе Марта от Алфред, сгуши я до гърдите си и заслиза надолу. Както очакваше, намери едно поточе, заледено по краищата и остави дъщеря си на брега. Двамата с Алфред коленичиха и гребнаха с шепи от студената вода.

После Алфред легна до Марта и затвори очи. Том се озърна наоколо. Намираха се на поляна, застлана с окапали листа. Дърветата наоколо бяха ниски здрави дъбове, сплели клоните си като покрив. Мъжът прекоси поляната с мисълта да огледа за бебето зад дърветата, но щом стигна до другия край, краката му се подкосиха, той се подчини на умората и седна.

Вече се беше развиделило, но още се стелеше мъгла и сякаш не бе по-топло, отколкото през нощта. Трепереше неудържимо. Едва сега осъзна, че е обикалял само по долна риза. Зачуди се какво е станало с наметалото му, но не можа да си спомни. Мъглата се сгъсти или пък нещо странно стана със зрението му, защото вече не можеше да види децата в другия край на поляната. Прииска му се да стане и да отиде при тях, но и с краката му нещо не бе наред.

Бледото слънце едва се провря през облака и малко след това ангелът се появи.

Вървеше през поляната от изток, загърната в безцветно вълнено наметало, почти бяло. Без да усеща изненада или любопитство, я погледа как се приближава. Прекрачил бе границата на всякакво удивление или страх. Взираше се в нея с унилия, празен, безизразен поглед, с който беше оглеждал грамадните дънери на околните дъбове. Овалното й лице беше обрамчено с буйна тъмна коса, а наметалото скриваше стъпалата й тъй, че сякаш се плъзгаше над сухите листа. Спря се точно пред него и златните й очи като че се вгледаха в душата му и разбраха болката му. Изглеждаше му позната. Все едно, че беше виждал същия този ангел, изрисуван в някоя от църквите, в които бе стъпвал наскоро. После разтвори наметалото си. Отдолу беше гола. Имаше тялото на земна, около двайсет и пет годишна жена, със светла кожа и розови зърна. Том винаги си беше представял ангелските тела безукорно гладки и без косми, но това не бе такова.