Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

След малко Марта го попита:

— Чакаш ли нещо?

— Последъка.

— Каква е това?

— Ще видиш.

Майката и бебето подремаха малко, после Агнес пак се размърда. Мускулите й се напрегнаха, отворът малко се ушири и плацентата се появи. Том я вдигна в ръцете си и я огледа. Приличаше на нещо, взето от касапски тезгях. Огледа по-внимателно и видя, че като че ли беше разкъсана, сякаш липсваше парче. Но никога не беше виждал последък толкова отблизо и предположи, че е нормално — нали бе изтръгнат от утробата. Хвърли го в огъня. Издаде неприятна миризма докато гореше, но ако го беше метнал настрани, можеше да привлече лисици или дори вълк.

Агнес продължаваше да кърви. Том си спомни, че заедно с последъка винаги изтичаше кръв, но не помнеше да е било толкова много. Разбра, че кризата все още не е свършила. Изпита леко замайване от напрежението и глада. Но пристъпът отмина и той се взе в ръце.

— Още кървиш малко — каза на Агнес, стараейки се да не издаде тревогата си.

— Скоро ще спре — отвърна тя. — Завий ме.

Том закопча горницата на роклята й и загърна наметалото й около краката.

— Мога ли да си почина вече? — попита Алфред.

Още стоеше на колене зад майка си, да я крепи. Трябваше да е изтръпнал от толкова дългото седене неподвижно, помисли си Том.

— Аз ще заема мястото ти.

На Агнес щеше да й е по-удобно с бебето, ако можеше да остане полуизправена, а и тялото му зад нея щеше да топли гърба й и да я пази от вятъра. Смениха местата си с Алфред. Момчето изпъшка от болка, щом изпъна изтръпналите си крака. Том прегърна жена си и бебенцето.

— Как се чувстваш?

— Малко уморена.

Бебето изплака. Агнес го премести така, че да може да намери зърното й. Докато сучеше, тя като че ли заспа.

Том се притесни. Нормално беше да е уморена, но летаргичната й отпуснатост го безпокоеше. Беше твърде изтощена.

Бебето спеше, а след малко заспаха и другите две деца. Марта се бе свила на кълбо до майка си, а Алфред се изпъна от другата страна на огъня. Том държеше Агнес в прегръдката си, галеше я нежно и от време на време я целуваше по темето. Усети, че тялото й се отпусна, докато потъваше във все по-дълбок сън. Беше може би най-доброто за нея, реши той. Докосна лицето й. Кожата й беше изстинала въпреки всичките му усилия да я стопли. Бръкна под наметалото й и опипа с пръсти бебешката гръд. Детето беше топло и сърчицето му тупаше силно. Том се усмихна. Кораво дете, каза си той. От оцеляващите.

Агнес се размърда.

— Том?

— Да.

— Помниш ли нощта, когато дойдох при теб, в колибата ти, когато работеше на църквата на баща ми?

— Разбира се — отвърна той и я погали. — Как бих могъл да го забравя?

— Никога не съм съжалила, че ти се отдадох. Никога, нито за миг. Всеки път, когато си помисля за онази нощ, се чувствам толкова радостна.

Той се усмихна. Беше хубаво, че го чува.

— Аз също. Радвам се, че го направи.

Тя подремна малко, после заговори отново.

— Надявам се да построиш своята катедрала.

Това го изненада.

— Мислех, че си против.

— Да, но не бях права. Ти заслужаваш нещо красиво.

Не разбра какво има предвид.

— Построй красива катедрала за мен.

В думите й нямаше смисъл. Зарадва й се, когато тя отново заспа. Този път тялото й се отпусна съвсем и главата й клюмна на една страна. Том трябваше да крепи бебето, за да не изпадне от гърдите й.

Полежаха дълго така. По едно време новороденото се събуди отново и заплака. Агнес не реагира. Плачът разбуди Алфред и той се превъртя и загледа малкото си братче.

Том леко разтърси Агнес.

— Събуди се. Бебето иска да се храни.

— Татко! — каза Алфред уплашено. — Погледни лицето й!

Обзе го предчувствие. Прекалено силно бе кървяла.

— Агнес! Събуди се!

Не реагира. Беше в несвяст. Той се надигна и леко я положи върху земята. Лицето й беше мъртво бледо.

Със страх от това, което очакваше да види, Том отви гънките на наметалото около бедрата й.

Имаше кръв навсякъде .

Алфред ахна и извърна глава.

— Господ да ни е на помощ — прошепна Том.

Бебешкият плач събуди и Марта. Тя видя кръвта и запищя. Том я вдигна, плесна я през лицето и детето млъкна.

— Недей да пищиш — каза й той кротко и я остави на земята.

— Мама умира ли? — промълви Алфред.

Том постави ръката си под лявата гръд на Агнес. Нямаше никакъв пулс.

Никакъв пулс.

Натисна по-силно. Плътта й бе топла и гръдта й докосна дланта му, но не дишаше и сърцето й не биеше.

Изтръпващият хлад го загърна като мъгла. Беше си отишла. Взря се в лицето й. Как можеше да я няма? Пожела с цялата си душа да се раздвижи, да отвори очи, да вдиша. Задържа ръката си на гърдите й. Понякога сърце може да забие отново, казваха… но бе изгубила толкова много кръв…