Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Със сигурност по-лесно щях да си намеря строителна работа лятото, отколкото есента.

— А зимата дойде рано. И въпреки всичко това все пак щяхме да сме добре, но после ни откраднаха прасето.

Том кимна унило.

— Единствената ми утеха е да знам, че крадецът сега се мъчи в ада.

— Надявам се.

— Съмняваш ли се?

— Свещениците не знаят толкова, колкото се правят, че знаят. Баща ми беше свещеник, не забравяй.

Том помнеше много добре. Една стена на енорийската църква на баща й се беше срутила непоправимо и го бяха наели да я пресъгради. На свещениците не беше разрешено да се женят, но този свещеник имаше икономка, а икономката имаше дъщеря и беше публична тайна, че свещеникът е бащата на момичето. Агнес не беше красива дори тогава, но кожата й имаше блясъка на младостта и като че ли пращеше от енергия. Заговаряше Том, докато той работеше, а вятърът понякога притискаше роклята по нея така, че той можеше да види извивките на тялото й, дори пъпа й толкова ясно, че все едно беше гола. Една нощ тя дойде в малката колиба, където той спеше, сложи ръка на устата му, каза му да мълчи и смъкна роклята си така, че да може да я види гола на лунната светлина… А после той взе силното й младо тяло в прегръдката си и се любиха.

— И двамата бяхме девствени — отрони той.

Тя разбра за какво си мисли. Усмихна се, а после лицето й отново се натъжи.

— Сякаш бе толкова отдавна.

— Може ли да ядем вече? — попита Марта.

Стомахът на Том изръмжа от миризмата на супата. Бръкна с купата си във врящото котле и гребна няколко резенчета ряпа, плуващи в рехавия овес. С тъпия ръб на ножа опита ряпата. Не беше се сварила цялата, но реши да не ги кара да чакат повече. Даде по паница на всяко дете, после гребна и за Агнес.

Изглеждаше умърлушена и замислена. Задуха супата си да я поохлади, след което вдигна купата към устните си.

Децата бързо пресушиха паниците си и поискаха още. Том издърпа котлето от огъня с пеша на наметалото, за да не опари ръцете си и им сипа останалото.

— А ти? — каза Агнес, щом се върна до нея.

— Ще ям утре — отвърна той.

Изглеждаше твърде уморена, за да спори.

После Том и Алфред разпалиха още повече огъня и насъбраха достатъчно дърва за цялата нощ. Всички се загърнаха в наметалата си и налягаха да спят върху горската шума.

Том спеше леко и когато Агнес простена, се събуди на мига.

— Какво има? — прошепна й той.

Тя отново изстена. Лицето й беше бледо, а очите затворени. След миг промълви:

— Бебето идва.

Сърцето на Том подскочи. Не тук, помисли си той. Не тук, на замръзналата земя сред гората.

— Но не му е време.

— Рано му е — съгласи се тя.

Том се постара да запази спокойствие.

— Водата ти изтече ли?

— Скоро след като напуснахме колибата на горския — изохка Агнес, без да отвори очи.

Том си спомни как тя внезапно свърна в храстите като в отговор на спешен естествен повик.

— А болките?

— Оттогава.

Беше напълно в характера й да си премълчи.

Алфред и Марта се събудиха.

— Какво става? — попита момчето.

— Бебето идва — отвърна Том.

Марта избухна в сълзи.

Том се намръщи.

— Можеш ли да издържиш да се върнем до колибата на лесничея?

Там поне щяха да имат покрив и слама, на която да легне, и някой да помогне.

Агнес поклати глава.

— Бебето вече се е изсипало.

— Скоро ще е, значи!

Бяха в най-пустата част на гората. От сутринта не бяха виждали село, а лесничеят беше казал, че няма да видят през целия следващ ден. Това означаваше, че нямаше да намерят жена, която да акушира. Том трябваше да изроди детето сам, в студа, само с децата за помощ, а ако нещо се объркаше, нямаше никакви лекове и никакви знания…

„Вината е моя“, помисли си той. „Аз й направих дете и аз я докарах до тази нищета. Тя ми се довери да я издържам и закрилям, а сега ражда под открито небе, посред зима“. Винаги беше презирал мъже, направили деца и оставили ги след това да гладуват. А ето, че не беше с нищо по-добър от тях. Идеше му да потъне вдън земята от срам.

— Толкова съм уморена — промълви Агнес. — Не вярвам, че ще успея да помогна на бебето да види бял свят. Искам да отдъхна. — Лицето й лъщеше на светлината на огъня под капчиците пот.

Том осъзна, че трябва да се вземе в ръце. Трябваше да вдъхне сила на Агнес.

— Аз ще ти помогна.

Нищо странно или сложно нямаше в това, което предстоеше. Беше гледал ражданията на няколко деца. Работата обикновено се вършеше от жени, защото знаеха какво изпитва майката, а това им даваше възможност да са повече в помощ. Но нямаше причина мъж да не може да свърши необходимото. Първо трябваше да я накара да се почувства удобно; после да разбере колко е напреднало раждането; след това да подготви каквото трябва; после да я успокои и да й вдъхне вяра, докато чакат.