Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

Том отново заговори на крадеца:

— Дай си ми парите и ще те пусна.

Мъжът изскочи от канавката бърз като плъх, с нож в ръката и замахна към гърлото му. Агнес изпищя. Том се наведе. Ножът посече през лицето му и убийствената болка го ужили по челюстта.

Отстъпи и замахна с чука, докато онзи отново се опитваше да го намушка с ножа. Крадецът скочи назад и нож и чук засвистяха и закънтяха във влажния вечерен въздух, без да улучат.

За миг двамата мъже замръзнаха неподвижно един срещу друг, тежко задъхани. Бузата на Том го болеше. Съзнаваше, че силите им са равни, защото макар той да бе по-едрият, крадецът имаше нож, много по-опасно оръжие от един зидарски чук. Ледената хватка на страха го стисна за гърлото щом осъзна, че може всеки момент да умре. Изведнъж усети, че не може да диша.

С крайчеца на окото си улови внезапно движение. Крадецът също го видя, озърна се към Агнес и бързо сниши глава, за да се опази от камъка, полетял от ръката й.

Том реагира с бързината на човек, уплашен за живота си и замахна с чука по наведената глава на мъжа.

Улучи го точно докато поглеждаше нагоре. Желязното оръжие го удари в челото при линията на косата. Ударът беше припрян, без строителят да е вложил цялата си сила в него. Крадецът се олюля, но остана прав.

Том замахна отново.

Този път ударът бе по-силен. Имаше време да вдигне чука над главата си и да го нацели, докато замаяният крадец се мъчеше да фокусира погледа си. Том помисли за Марта, докато замахваше, за да нанесе нов удар. Удари с цялата си сила и крадецът се свлече на земята като изтървана парцалена кукла.

Раната на Том бе твърде тежка, за да изпита някакво облекчение. Смъкна се на колене до крадеца и започна да го претърсва.

— Къде му е кесията? Къде е кесията му, проклет да е! — Отпуснатото тяло беше натежало и трудно за местене. Най-сетне Том успя да го обърне на гръб и отвори наметалото му. Имаше голяма кожена кесия, увиснала от колана му. Развърза каишката. Вътре намери мека вълнена торба с връв. Том я издърпа. Беше лека.

— Празна е! Трябва да има друга.

Издърпа наметалото изпод мъжа и го опипа внимателно. Нямаше никакви тайни джобове, нищо твърдо. Смъкна ботушите. Нищо нямаше и в тях. Извади ножчето от колана си и сряза подметките. Нищо.

Обзет от паника, пъхна ножа си под яката на вълнената туника на крадеца и я разпра до пеша. Нямаше скрит пояс с пари.

Крадецът лежеше насред разкаляния път, гол, само по вълнени чорапи. Двамата селяни бяха зяпнали в Том все едно, че е полудял.

— Няма никакви пари! — изръмжа той побеснял към Агнес.

— Трябва да ги е загубил всичките на зарове — промълви тя горчиво.

— В пламъците на ада да гори дано — рече Том.

Агнес коленичи и опипа гърдите на крадеца.

— Той вече е там. Убил си го.

По Коледа гладуваха.

Зимата дойде рано и беше студена, упорита и твърда като желязно длето на каменоделец. Още имаше ябълки по дърветата, когато полята побеляха от първата слана. Хората наричаха такива дни „щипка студ“, защото мислеха, че ще траят кратко, но тоя път не познаха. Села, отложили есенната оран за по-късно, оставяха палешниците върху спечената като камък земя. Селяците бързаха да изколят свинете си и да ги осолят за зимата, господарите избиваха добитъка си, защото зимната паша нямаше да изхрани толкова стока като лятната. Но безкрайният студ изсуши тревата и останалите животни тъй или иначе измряха. Вълците подивяха от глад и взеха да слизат в селата по здрач, за да крадат проскубани пилци и непослушни деца.

Още щом удари първата слана, по строежите из цялата страна започнаха припряно да покриват изградените през лятото зидове със слама и тор, за да ги опазят от най-лошия студ. Хоросанът в тях все още не беше съвсем изсъхнал и ако замръзнеше, щеше да се напука. Повече зидарска работа нямаше да се върши до пролетта. Някои от строителите бяха наети само за лятото и те се върнаха по родните си села, където ги знаеха повече като кърпачи, отколкото като строители. Там щяха да изкарат зимата в правене на плугове, седла, сбруи, коли, лопати, врати и всичко останало, за което трябваше опитна ръка с чук, длето и трион. Другите зидари се преместиха в навесите покрай строежите и по цял ден дялаха камъните в изкусни фигури. Но понеже студът дойде рано, работата напредваше твърде бързо. А тъй като селяните гладуваха, епископите, кастеланите и лордовете имаха по-малко пари за строене, отколкото се бяха надявали. Затова, докато зимата напредваше, някои от строителите бяха освободени.