Кен Фолет - Устоите на Земята (Част първа)

— Да се разпръсваме, да не ни види, че сме се скупчили и заговорничим. Тръгвайте.

Остави ги веднага, без да поглежда повече назад. Можеше да разчита на Агнес, че ще спази плана. Бързо излезе през портата и прекоси разнебитения дървен мост, по който беше бутал волската кола заранта. Пред него беше пътят за Уинчестър. Водеше право на изток, изпънат като дълъг килим през хълмове и долини. Отляво бе Портуей — пътят, по който той сам, а сигурно и крадецът, бяха дошли в Солсбъри. Възвиваше нагоре по хълма и после се скриваше. Да, крадецът почти сигурно щеше да поеме по Портуей.

Том тръгна надолу през схлупените къщи на кръстопътя, а после зави към Портуей. Трябваше да се скрие. Повървя малко и се заоглежда за удобно място. Измина стотина разтега, без да намери нищо. Погледна назад и осъзна, че твърде много се е отдалечил: вече не можеше да вижда лицата на хората при кръстопътя, тъй че нямаше да може да разбере дали мъжът с отрязаната уста не е поел към Уинчестър. Отново огледа околността. От двете му страни имаше канавки, които можеха да предложат укритие в сухо време, но днес бяха пълни с вода. Зад всеки изкоп пръстта се издигаше на гърбица. В полето от южната страна на пътя няколко крави пасяха по стърнището. Том забеляза, че една от тях, отчасти скрита зад насипа пръст, лежи на място, от което щеше да му е удобно да наблюдава. Въздъхна и закрачи обратно. Прескочи канавката и изрита животното. Кравата се надигна мудно и се отдалечи, а той легна в топлото сухо парче земя, оставено от нея. Придърпа качулката над лицето си, отпусна се и зачака, съжалил, че не беше се сетил да купи малко хляб, преди да напусне града.

Беше неспокоен и поуплашен. Разбойникът беше по-дребен от него, но бързоподвижен и зъл — показа го, когато удари Марта с кривака и открадна прасето. Не беше го страх толкова, че ще пострада, колкото че можеше да не успее да си вземе парите.

Надяваше се Агнес и Марта да са добре. Знаеше, че Агнес може да се оправи сама. А и да я забележеше разбойникът, какво можеше да й стори? Щеше просто да е нащрек, нищо повече.

От мястото си Том виждаше добре кулите на катедралата. Жалко само, че не беше му останало време да разгледа вътре. Любопитен беше как са решени подпорите на аркадата. Обикновено бяха дебели колони, от чийто връх тръгваха арките: две арки на север и на юг, за да се свържат със съседните колони на аркадата; и по една на изток и на запад, през страничните крила. Ефектът беше грозен, защото имаше нещо нередно в една арка, изникваща от върха на кръгла колона. Когато построеше своята катедрала, всяка подпора щеше да е грозд от стълбове с арка, изникваща от всеки стълб — елегантно и логично решение.

Започна да си представя украсата на арките. Обичайните форми бяха геометрични — не се изискваше кой знае какво умение, за да се изваят начупени линии и ромбове — но Том обичаше растителната декорация, която придаваше мекота и усещане за природа на суровата грубост на камъка.

Въображаемата катедрала залиса ума му до ранния следобед, когато видя крехката фигура и русата главичка на Марта, заситнила по моста между къщите. На кръстопътя тя се поколеба, преди да хване посоката надясно. Том я погледа докато идваше към него, намръщена и зачудена къде може да е татко й. Щом детето се изравни с него, извика й тихо:

— Марта.

Момичето се сепна и изписка, после го видя, затича към него и прескочи канавката.

— Мама ти прати това — каза тя и извади нещо изпод наметалото си.

Беше горещ пай с месо.

— Честен кръст, майка ти е добра жена! — възкликна Том и отхапа огромен залък. Беше с телешко и лук, а вкусът беше божествен.

Марта клекна до него на тревата.

— Ето какво стана с мъжа, дето ни открадна прасето — заговори тя. Сбръчка носле и се напрегна да си спомни какво точно й бяха казали да съобщи. Толкова беше сладка, че го остави без дъх. — Той излезе от гостилницата, срещна една дама с боядисано лице и влязоха в къщата й. Ние изчакахме отвън.

„Докато разбойникът е харчил парите ни по курва“, помисли си Том с горчивина.

— Продължавай.

— Не остана дълго в къщата на дамата, а когато излезе, отиде в една пивница. Сега е там. Не пие много, но играе на зарове.

— Дано да печели — мрачно отрони баща й. — Това ли е?

— Това е всичко.

— Гладна ли си?

— Ядох кифла.

— Каза ли на Алфред всичко това?

— Още не. Сега трябва да отида при него.

— Кажи му, че трябва да се опита да остане сух.

— Да остане сух — повтори тя. — Преди да му разкажа за човека, дето ни открадна прасето ли да му кажа това, или после?